Читать «Дълго потискана страст» онлайн - страница 165

— За момента това стига! — рече той. — Къде, по дяволите, и от кого си научила всички тези изкусителни малки трикове, които могат да влудят човек и да го извадят от равновесие?

— Аз ли съм тази, която те влудява… или луната? — подигравателно отвърна Лора.

Може би и двете… или някаква моментна лудост, за която накрая ще съжаляваме — с трескав глас рече той, и се взря в очите й, почти докосвайки устните й със своите. След това тихо се изсмя и я притисна още по-плътно към себе си, така че сега тя го усещаше с цялото си тяло. — Но какво от това, нали, Лора? И двамата с теб сме комарджии, не е ли така?

Без нито дума повече той отново започна да я целува — устните, страните, трапчинката в основата на шията й, в която пулсираше вена, раменете. И тогава целуна гърдите й, като толкова силно я изви назад, че тя се уплаши, че гръбнакът й ще се скърши и инстинктивно впи пръсти в раменете му. Сега лицето й бе извърнато към луната и силната светлина я заслепи, принуждавайки я да притвори очи и да се остави на могъщия прилив на чувства си. Бе напълно подвластна на сетивата си, а в този момент изчезна всичко, което я делеше от Трент. Той можеше да стори с нея каквото пожелаеше, но продължаваше да разпалва желанието й.

— Сега е твой ред, сладка нимфо — неочаквано рече той, разхлабвайки хватката на пръстите си и отблъсквайки я от себе си. — Сега е твой ред да стоиш като мраморна статуя, изложена на слънчевата светлина, докато аз ти се възхищавам и галя… А може би ще успея да те върна към живот, както Пигмалион съпругата си.

Тя наистина се чувстваше като статуя, съживяваща се от допира на пръстите му, които изследваха всяка падина, всяко възвишение, всяка извивка и скрита вдлъбнатинка по тялото й, докато на Лора й се стори, че не би могла да издържи нито миг повече. Останала без дъх и толкова немощна, че едва се държеше на крака, Лора се облегна на Трент и той с едва чута ругатня я вдигна на ръце. Положи я отново върху мраморната плоча, като да бе някоя девица, която след миг щеше да бъде принесена в жертва на божеството. Когато проникна в нея, Лора обви бедра около кръста му и, вкопчила се в него, понечи да изкрещи, но мъжът заглуши вика й с устните си. В нея се надигна могъща, разрушителна вълна, която я понесе на гребена си.

— Това не е всичко — шепнеше й той и се взираше в сънливите й очи, чиито клепачи сега тежаха като олово.

— Хм, какво имаш предвид?

— Имам предвид, сладка моя, че още не съм се наситил, дори и ако на теб това ти е достатъчно и в момента изглеждаш доволна! И тъй като ми се струваш уморена, зная сигурно средство за ободряване! — Още не изрекъл това, той се наведе над нея и без Лора да разбере какво става, я вдигна на ръце и, както си беше гол, я понесе през гъсталака.

Сега Лора започна не на шега да се съпротивлява и протестира.

— Не зная какво си си наумил, но… ти си полудял! Не! Пусни ме! — Тя понечи да издраска лицето му.

— Не? — повтори Трент с нескрито подигравателен глас. След това, за нейно най-голямо облекчение, спря.