Читать «Дълго потискана страст» онлайн - страница 166

— Не! Искам да ме пуснеш на земята! Не зная дали лунната светлина ти е отнела разсъдъка, но аз все още имам достатъчно, за да си спомня, че оставихме дрехите си в глупавата ти лунна градина, а Франко и Ена очевидно все още се къпят в пещерата, което…

— Колко много извинения ти идват на ум, Лорелай! Но ако се безпокоиш за брат си и приятелката си, нека тогава ги потърсим, макар че това едва ли ще им хареса особено. На всяка цена обаче трябва да видиш пещерата — строго добави той, — тъй като обещах да ти я покажа. А ако не мируваш — процеди през зъби, — ще те сваля на земята и ще ти хвърля един хубав пердах! Не си мисли, че можеш излезеш насреща ми със своето жиу-жицу или кунг-фу, защото тези бойни стилове са ми добре познати!

„О, проклятие — със съжаление мислеше Лора, какви ги надробих пак?“ И тъй като изглежда той възнамеряваше да се възползва от прикритието на храстите, тя се зарадва, че това приключение ще приключи най-сетне. „Видя ли Ена — мислеше тя, — ще трябва да й напомня, че времето лети! А след това… ще ми се да ме пусне да сляза! Какво крои този път, дали не иска да се почувствам безпомощна в ръцете му?“ За момента Лора реши да се подчини или поне да даде вид, че се подчинява. А що се отнася до онова, което се бе случило преди малко, тя вече бе решила да го заличи от паметта си, подобно на много други неща, за които не искаше да мисли и дори да си спомня.

— Ето я пещерата. Вляво виждаш Пан с флейтата и нимфата си, а в дясно — лично стария Нептун.

Защо ли внезапно гласът му бе прозвучал толкова дистанцирано?

Бледа светлина, идваща откъм статуите на Нептун и Пан с нимфата, осветяваше входа на пещерата, а отвътре Лора чу приглушени шумове — плясък на вода, тихия, щастлив смях на Ена и гласа на Франко.

— Както виждаш, никой от тях не се е удавил и те очевидно се наслаждават на усамотението си — избоботи той на ухото й. — Но ако настояваш да вземем една студена баня, аз, разбира се, съм на твоите услуги!

Преди Лора да разбере какво крои, Трент я бе отвел до водопада, където водата на провиращия се между скалите поток се изливаше с ромолене в малък вир. Сега мъжът неочаквано се наведе и хвърли Лора във водата, която бе толкова дълбока, че за миг я покри изцяло, а след това Лора, кашляйки и хриптейки, отново изскочи на повърхността. След топлия нощен въздух водата й се стори ледена. Дъхът й секна, така че за известно време тя бе абсолютно неспособна да каже каквото и да било. Чу тихия вика на Франко:

— Трент? Ти ли си?

— Да. Заедно с опърничавата ти сестра! Но няма да се бавим дълго тук. Защо на връщане не приберете дрехите ни, които останаха в лунната градина, а?

Заслепена от гняв, с едната си ръка Лора отметна един мокър кичур, който бе паднал върху лицето й, докато с другата се опита да достигне Трент и да издере лицето му. Щеше й се… копнееше… тогава усети как той се плъзна към нея във водата, как я привлече към себе си и двамата се сляха. Пряко волята й всичко се повтори… каквото и да бе онова, което така неудържимо ги привличаше един към друг. Почувства го, когато обви ръце на гърба на Трент и той започна да я целува… двамата, изгубени във водите на буйния, напорист поток. Двамата, внезапно изгубени един в друг… Любеха се диво, сливаха се и отново се отблъскваха, заливани от прииждащата вода. Правеха всичко съвсем инстинктивно и естествено. Тя се чувстваше като сирена… чувстваше… чувстваше… цялата бе само чувство! Откъде да знае или дори само да подозира колко прелъстително можеше да бъде докосването на дланите му по кожата й под водата… Лора бе подмятана от едно усещане към друго, докато всичко останало се заличи… мисли, спомени… всичко, освен опиянението на сетивата!