Читать «Дълго потискана страст» онлайн - страница 167

По-късно, докато лежаха върху една издадена над водата скала, Лора неволно си помисли, че сега вече всичко е свършило. Всички въпроси бяха получили своите отговори. Трент лежеше мълчаливо до нея… дали и той си мислеше същото? Беше ли й се наситил? Бе ли отегчен? И защо изпитваше желание да протегне ръка към него, за да усети отново допира със силното му тяло? Навярно защото в нея все пак бе останал някакъв незаситен глад, някакъв копнеж! Някаква скрита частица от нейното същество, за чието съществуване не бе и подозирала, докато този мъж не завладя сетивата й, така че… така че… Тя въздъхна замислено и в този момент Трент се изправи неочаквано и я погледна отвисоко. О, да, всичко бе свършило. Поне за него! Не можеше да разбере какво значи погледът му, но нетърпеливите му думи бяха достатъчно красноречиви.

— Хайде да се прибираме, Лора, преди да си настинала с тази подгизнала коса. Приличаш на някоя мокра до кости Геновева! — Гласът му не изразяваше нищо.

Но когато я изтегли на крака, тя разбра, че това съвсем не бе всичко!

Теглеше я нетърпеливо, а тя се препъваше трепереща след него, докато той не я вдигна отново на ръце.

— Ще те отнеса в стаята ти и ще те изсуша — обясни той. — Имам предвид най-напред! И престани да риташ!

— Но ти… движиш се в грешна посока! Дрехите ни са в лунната градина!

— Така ли? Франко и Ена ще ги съберат, преди да се върнат в къщата. Но ти, Лора, идваш с мен!

— Но във всеки случай не в този вид. О, боже, ти си полудял, побъркан си!

— Очевидно съм такъв… в известен смисъл. Това има ли някакво значение?

— Не говориш сериозно, нали? Или напротив! Ах, за бога! И двамата сме мокри до кости, а ти искаш да ме занесеш така в къщата? Мисля, че е от луната! Моля те, остави ме да сляза!

— Ще те отнеса в стаята ти по едно тайно стълбище. То вече съществуваше, когато реших да превърна стаята в мавритански будоар, но трябва да призная, че е много практично… — Все още с Лора на ръце, той крачеше с широки крачки по моравата. Младата жена притвори очи и се опита да прогони мисълта, че в този момент лейди Хонория можеше да погледне през прозореца си.

„Всичко това — казваше си Лора — е просто сън. Лош сън… и аз скоро ще се събудя! О, боже — мина й през ума след това, — ако някой от прислугата… ако изобщо някой ни види. Той наистина е побъркан… трябваше да го зная!“

— Пусни ме, пусни ме! — тихо настояваше тя, но той, разбира се, не я слушаше. „Най-добре — помисли си Лора — да затворя очи и си представя, че всичко това не се случва в действителност!“