Читать «Дълго потискана страст» онлайн - страница 121

— Няма да му кажа нищо, а на теб — само толкова, колкото се налага! — Внезапно Лора бе обзета от необуздана радост. — Но в крайна сметка, историята, подобно на сезона, все още не е завършена! Следователно ще има продължение. И ако междувременно бъде публикувана на части — какво мислиш за „Титбитс“? — тогава всички ще искат да узнаят какво става по-нататък, не е ли така? А това ще се отрази изключително добре на продажбите!

— Лора — удивено рече Франк, — ти си невероятна!

— Мислиш ли? — непринудено отвърна младата жена. — Чувствам се поласкана! Надявам се, че останалата част от историята ще ти хареса и скоро ще намериш някой, който да я публикува, както ми обеща. — След това, хвърляйки ужасен поглед към чаровника, добави: — Ох! Трябва да побързам! Предадоха ми, че лейди Хонория искала да ме види колкото е възможно по-скоро и не ми се ще да я карам да чака!

Все пак, както в последствие се оказа, Лора закъсня с няколко минути и когато бе въведена в будоара на графинята, възрастната дама я изгледа неодобрително от главата до петите.

— Така, така! Както винаги закъснявате. Къде бяхте този път?

— Занесох на господин Харис един… ръкопис. Част от моя първи роман, по-точно казано — първи опит в този жанр — обясни Лора, без да се опита да скрие доброто си настроение.

— Е, поне вече сте тук! Така че… седнете, седнете, за бога, изнервяте ме, като стърчите така пред мен! Това, което исках да споделя с вас, изисква задълбочено обмисляне и грижливо планиране.

Лейди Хонория недоверчиво наблюдаваше Лора, която със съжаление си помисли, че освен дядо й графинята бе единственият човек, пред когото изпитваше нещо като страхопочитание.

Лейди Хонория продължи:

— Надявам се, че най-новите ви белетристични опити не са прекалено скандални, тъй като имам известни планове за вас. Реших да дадем голям прием във ваша чест. Това е една възможност да се реваншираме за всички онези покани, които получихме в последно време.

Както обикновено лейди Хонория не правеше предложение, а оповестяваше решение. А по правило решенията й се превръщаха във факти.

— Няма никакъв смисъл да се спори със свекърва ми — равнодушно обясняваше по-късно Ена. В очите й, които скришом бяха спрели върху възмутената й приятелка, проблесна шеговита искрица. — Трябваше вече да си й свикнала и да знаеш, че в крайна сметка винаги постига своето! Но независимо от всичко, тя те харесва! Не си ли забелязала колко развълнувана и нетърпелива стана при мисълта да бъде даден прием в твоя чест? Не бива да я разочароваш… а, между другото, тя няма и да ти даде възможност да го сториш.

— Но, Ена, за бога! Нямам представа как човек се подготвя за подобно събитие. Просто не съм свикнала да давам приеми, Ена!

— Нямай грижа за това — обясни Ена. — Сигурна съм, че свекърва ми и госпожица Едж отдавна вече са подготвили всичко. А ако трябва да бъда искрена, имам усещането, че поканите вече са изпратени! — След това закачливо добави: — Помисли само за мотото на приема — „Розата на Юга“! Намирам го изключително подходящо. Свекърва ми намирала, че розите ти подхождат… толкова красиви и все пак с бодли!