Читать «Дълго потискана страст» онлайн - страница 119

Тъкмо се бяха върнали от една вечеря, дадена от лорд и госпожа Латимър, където бе срещнала Трент — този път без госпожа Уестбридж. Както Ена, така и лейди Хонория бяха забелязали, че той отново почти заплашително гледа към нея.

— Все ми е едно как ме гледа — безгрижно бе отвърнала Лора. — Надявам се само да не ме покани на танц.

Но за нещастие той стори точно това и то в най-неподходящия момент, тъкмо когато лорд Антъни се отдалечи, за да й налее чаша пунш. Лейди Хонория вече й бе дала да разбере, че добрият тон налага да приеме поканата му, още повече, че е приятел на семейството. „Е, добре — гневно си помисли Лора. — Няма да се оставя да ме уплаши! Няма да му дам да разбере, колко несигурна се чувствам в негово присъствие, дявол го взел!“

Така че бе танцувала с него и за разлика от друг път той се бе държал както подобава, докато не я притегли в една от малките ниши до балната зала. И преди Лора да разбере какво става, мъжът я бе притиснал с гръб към стената и я беше целунал. Докато все още бе твърде уплашена, за да реагира, той бе вдигнал ръка към гърдите й, докосвайки зърната им! В този момент Лора изпита желание да го убие! Най-малкото би го ударила по тъмното непроницаемо лице, ако също толкова неочаквано не бе уловил китките й и не я бе издърпал обратно на дансинга, под любопитните погледи на присъстващите.

Лейди Хонория бе забелязала залялата страните й руменина, на което Лора отвърна само с невинното обяснение, че било прекалено горещо. Как се гнусеше от Трент и многозначителната му усмивка, когато в края на танца й се бе поклонил с лицемерна вежливост!

С растящ гняв Лора си спомни как веднъж, поемайки ръката й, вместо да я целуне учтиво, той я бе обърнал с дланта нагоре и притиснал устни към нея толкова интимно, че дъхът на младата жена спря. Друг път бе взел ръката й, сякаш за да гадае по нея, и бе прекарал пръст по линиите на дланта й, за да й каже накрая, че линията на съдбата и тази на живота били преплетени.

— Между вас има нещо — бе казала тогава Ена. — Не зная какво е то, но помежду ви прехвърчат искри.

Лора сърдито кръстосваше стаята си и сега неочаквано спря и се запита защо Ена бе направила тази забележка и дали всъщност не беше права! „Разбира се, че не — мислеше тя, ядосана на самата себе си. — Не се харесваме един друг, но той е от мъжете, които изпитват удоволствие да измъчват обекта на антипатията си! Но защо?“ Лора знаеше отговора. Защото между тях наистина имаше нещо. Нещо, което не можеше да разбере напълно. Някаква тъмна магия, която й бе почти толкова омразна, колкото и самият той и неговото смущаващо присъствие в живота й.

„Добре тогава — помисли тя с неочаквана решимост, — добре тогава! Нека прогоним дявола! Ще бъда отмъстена и това никак няма да му хареса, но нека!“ Неочаквано думите сами избликнаха и тя трябваше само да седне и започне трескаво да ги записва.

Два дена по-късно Франк Харис, бърчейки чело, разлистваше разбърканите, плътно изписани страници на ръкописа, който Лора бе хвърлила върху отрупаното му с листа писалище. Сега тя седеше срещу него и го наблюдаваше с очакващ, въпросителен поглед.