Читать «Омагьосано странство» онлайн - страница 4

— Но аз…

— Препиши я — каза таласъмът, — като не забравяш да направиш известни промени, така, както ти смяташ, че ще е най-добре. Малки, неуловими промени, които да ги отклонят от правия път.

— С това ще се справя без проблеми — отвърна Корнуол — но ще има трудности с мастилото. Ще си личи, че е ново. А и не мога да измисля какво да напиша. Притеснявам се също, че ще има разлики.

— Кой друг, освен тебе, знае за съществуването на ръкописа? Само ти си го виждал. Дори и да промениш стила, кой ще разбере? Пергаментът е стар, а що се отнася до заличаването на старите букви, никой не ще се усъмни. Някога това е било честа практика, поради трудностите в намирането на нов пергамент.

— Не съм сигурен.

— Ще трябва документът да попадне в ръцете на експерт, а шансовете за това са много малки. Затова не се притеснявай, че някой ще открие несъответствията. Така или иначе ти отдавна вече няма да си тук.

— Няма да съм тук?

— Разбира се. Не е възможно да останеш тук след всичко, което се случи.

— Май че си прав. И аз мисля, че ще се наложи да напусна.

— Надявам се сведенията от ръкописа да си струват всички проблеми, които той би ти създал.

— Мисля, че си струва — каза Корнуол.

Таласъмът стана от пейката и се упъти към вратата.

— Чакай малко — спря го Корнуол. — Ти дори не си каза името. Ще те видя ли отново?

— Казвам се Оливър — или поне в света на хората ме наричат така. Малко вероятно е отново да се видим. Всъщност, почакай. Колко време ще ти трябва да направиш фалшификата?

— Предполагам, не много.

— Тогава ще те изчакам. Силите ми не са много, но винаги мога да ти бъда от полза. Знам една малка магия и когато напишеш пергамента, с нейна помощ ще мога да обработя мастилото и да го променя така, че той да изглежда старинен.

— Тогава веднага се захващам — каза Корнуол. — Ти дори не ме попита какво пише в него. Мисля, че поне това ти дължа.

— Ще ми разкажеш, докато работиш — отвърна таласъмът.

ГЛАВА ТРЕТА

Лорънс Бекет и компанията му пиянстваха до късно. Преди това вечеряха обилно, за което свидетелстваха остатъците върху голямата кръчмарска маса. Върху дъската за хляб се мъдреха парче свински бут и половин самун хляб. Постоянните посетители от града вече си бяха тръгнали, но гостилничарят, който бе изпратил слугите си да спят, все още седеше зад тезгяха. Той сънливо се прозяваше, но бе вътрешно доволен — рядко се случваше кръчмата „Глиганската Глава“ да има толкова богати посетители. Студентите, които идваха и без това рядко, обикновено създаваха повече проблеми, отколкото носеха печалба. А пък местните, които се отбиваха вечер, бяха нахитряли и не му позволяваха да им кръщава виното. „Глиганската Глава“ не се намираше на главната улица на града, а на една от малките странични улички и много рядко се случваше търговци като Лорънс Бекет да се отбият насам.

Вратата се отвори и монахът влезе. Той се спря за момент, загледан в мрачния сумрак на кръчмата. Гостилничарят зад тезгяха набързо се разсъни. Някакво чувство му подсказа, че това посещение не е на добро. От години насам мъж с религиозни убеждения не бе прекрачвал прага на тази кръчма.