Читать «Къщата» онлайн - страница 50

Колко време е живяла Мехитабел в къщата? Дали е обичала капитан Андрю Фриман? Дали го е чакала на „вдовишката площадка“, когато е наближавало време да се върне от плаване?

Помили попита Адам за оградените с парапет тераси по покривите на повечето от старите къщи на Кейп Код. Той й обясни, че ги наричат „вдовишки площадки“. Преди много години, когато някой морски капитан е трябвало да се прибере вкъщи, жена му го чакала там, напрягайки очи да види появяването на мачтите на кораба на хоризонта. Тъй като много кораби никога не се завръщали, започнали да назовават тези места „вдовишки площадки“.

Помисли си, че оттам сигурно се открива гледка към океана. Представи си стройна жена, застанала до парапета. Реши, че това ще е една от илюстрациите на бъдещата й книга.

Усмихна се, хвърляйки поглед към количката със спящата на слънцето Хана. Изведнъж почувства лекота и спокойствие. Всичко ще се оправи, каза си тя. Тревожа се прекалено много. Работата винаги ми помага да възстановя душевното си равновесие.

Върна се в кухнята и продължи да преглежда папките. Започна да си прави списъци — типични за времето имена, описания на облеклото, подробности за атмосферните условия.

Когато погледна часовника, се оказа, че е станало дванайсет и петнайсет. Реши, че е време да приготви обеда, и излезе да прибере Ейми и Хана.

Хана все още спеше.

— Въздухът я упоява, Ейми — отбеляза Помили и се усмихна. — Само като си помисля, че през първите шест седмици това дете рядко затваряше очи!

— Унесе се в мига, в който подкарах количката. Днес трябва да ми платите наполовина.

— Дума да не става. Присъствието ти ми даде възможност да поработя прекрасно няколко часа. Папките, които прегледах, съдържат страшно ценни материали.

Ейми се взря с любопитство в нея.

— По едно време ви зърнах там — тя посочи към „вдовишката площадка“.

— Ейми, станах от стола за няколко минути, за да погледам малко през прозореца на предната гостна. — Помили сложи ръка над очите си, за да се запази от светлината, и вдигна глава към покрива. — Коминът вляво е опасан с метална лента. От начина, по който лъчите на слънцето падат върху нея, изглежда така, сякаш там нещо се движи.

Момичето не беше убедено, но поклати глава и отвърна:

— Когато погледна нагоре, слънцето ми влиза в очите и премигвам. Сигурно ми се е привидяло, че сте там.

По-късно, докато Ейми хранеше Хана, Помили се измъкна и се качи на покрива. В едно малко помещение на втория етаж имаше сгъваема стълба, която водеше към „вдовишката площадка“. Отвори вратата на помещението и почувства как нахлу студен въздух. Зачуди се откъде идва течението.

Изтегли надолу стълбата, качи се, освободи ключалките и отвори капака, а после излезе на покрива. Внимателно пристъпи по площадката. Да се върви по нея беше напълно безопасно. Приближи се до парапета и установи, че стига почти до кръста й. Той също беше безопасен.

Какво ли е видяла Ейми, когато е сметнала, че аз съм на покрива, запита се тя. Площадката беше около един квадратен метър и се намираше между двата масивни комина. Пресече я и погледна към мястото, отдалечено на трийсет-четирийсет метра от покрива, където беше седнала Ейми. После се обърна, за да разгледа пространството зад себе си.