Читать «Къщата» онлайн - страница 16

— Не знам — промърмори Помили и тръгна към вратата, да й отвори.

— Какво не знаеш? — попита Адам, като вдигна глава от документите, разпръснати по масата.

— Шшт — даде му знак да замълчи Помили.

След като влезе при тях обаче, момичето създаде съвсем друго впечатление. Представи се и веднага, се приближи до бебето, което беше в кошарката, поставена насред кухнята.

— Здравей, Хана! — Ейми внимателно протегна ръка, докато Хана я хвана за пръста. — Добро момиче. Стискаш здраво. Искаш ли да станем приятелки?

Помили и Адам се спогледаха. Вниманието на Ейми изглеждаше непресторено. След като поговори с нея няколко минути, Помили стигна до извода, че Елейн не е оценила напълно уменията й. Момичето се занимаваше с гледане на деца от тринайсет годишна възраст и неотдавна беше работила в семейство с близнаци на една година. Имаше намерение да учи за детска учителка.

Уговориха се Ейми да идва няколко следобеда в седмицата, за да се грижи за бебето, докато Помили събира материали за бъдещата си книга, и да остава вечер, ако двамата с Адам решат да излязат. Когато момичето си тръгваше, Помили я изпрати с думите:

— Много се радвам, че Елейн те препоръча, Ейми. Искаш ли да ме питаш нещо?

— Да… Аз… Всъщност няма значение.

— Какво има?

— Нищо, честно ви казвам, нищо.

Когато Ейми се отдалечи, Адам тихо отбеляза:

— Детето се страхува от нещо.

10

Хенри Спрейг седеше на канапето до големите прозорци на всекидневната и държеше в скута си албум. Фийби беше до него и привидно внимаваше. Хенри й показваше снимки.

— Тази я направихме в деня, когато за първи път заведохме децата да видят Плимът Рок. Тогава им разказа историята за ранните английски заселници пуритани в Америка. Бяха само на шест и на осем години, но останаха очаровани. В твоята уста историята винаги звучеше като приключенски разказ.

Погледна я. В очите й нямаше и следа, че си спомня, но кимна, за да му достави удоволствие. Бяха прекарали неспокойно нощта. Хенри се събуди в два часа и видя, че Фийби я няма в леглото. Сърцето му се сви и той се втурна, за да провери дали отново не е излязла от къщата. Макар и да беше сложил специални ключалки на вратите, по-предната нощ Фийби успя да се измъкне през прозореца на кухнята. Застигна я в момента, в който палеше колата.

Снощи седеше в кухнята. Беше пуснала газта и сложила чайника да ври.

Вчера му се бяха обадили от дома. На първи септември щеше да се освободи място.

— Моля ви, запазете го за съпругата ми — с мъка в гласа бе казал Хенри.

— Много хубави деца — заяви Фийби. — Как се казват?

— Ричард и Джоун.

— Сигурно вече са пораснали.

— Да, Ричард е на четирийсет и три. Живее в Сиатъл с жена си и синовете си. Джоун е на четирийсет и една. Тя е в Мейн с мъжа си и дъщеря си. Имаш трима внуци, скъпа.

— Не искам повече да разглеждам снимки. Гладна съм.

Един от симптомите на болестта беше, че мозъкът не изпраща нормално сигнали към сетивата.