Читать «Къщата» онлайн - страница 15

Помили наблюдаваше как вълните се разбиват в наноса и вдигат във въздуха фонтани от солена вода. Слънчевите лъчи танцуваха по гребена на вълните. На хоризонта се виждаха рибарски лодки. Отвори прозореца и се заслуша в писъците на чайките и в чуруликането на врабчетата.

Усмихна се и се обърна с гръб към прозореца. За три дни успя да се почувства удобно в къщата, обикаляше из стаите и разсъждаваше какво би направила, ако можеше да ги подреди по свой вкус. Единствено голямата спалня беше обзаведена с оригинални мебели. В другите стаи повечето от вещите бяха такива, каквито хората слагат в жилищата, предназначени за даване под наем — евтини канапета, маси с пластмасови плотове, лампи, които изглеждаха така, сякаш са купени на безценица на някоя разпродажба. Но яркозелената пейка можеше да бъде остъргана с шкурка. Прокара ръка по нея и си представи гладката повърхност на ореховото дърво.

Семейство Пейли бяха ремонтирали основно сградата. Покривът беше нов, бяха подменили и водопроводната, отоплителната и електрическата инсталация. Имаше да се върши още доста работа — избелелите тапети с отблъскващи модерни шарки загрозяваха невероятно столовата. Окачените тавани разваляха ефекта от внушителната височина на двете гостни и на библиотеката — но нито едно от тези неща не беше особено важно. От значение беше самата къща. Би било приятно да се довърши ремонтът. Например имаше две гостни и ако тя беше собственичка на сградата, щеше да преустрои едната в дневна. След години Хана и приятелите й с радост биха се събирали в нея.

Прокара пръсти по вградения до камината „пасторски“ шкаф. Беше чувала, че първите заселници предлагали на пастора чашка алкохол, когато се отбивал в къщите им. Горкият човек сигурно се е нуждаел от него, помисли си Помили. В онези дни едва ли са палели огън в гостните. Навярно свещеникът е посинявал от студ.

Първите жители на Кейп Код живеели в „бърлогата“, както тогава са наричали кухнята. Семейството прекарвало дългите зимни вечери в нея — голямото огнище излъчвало топлина, въздухът ухаел на аромата на ястията, децата пишели домашните си на светлината на свещите върху масата за хранене. Чудеше се как ли са изглеждали хората, обитавали къщата след първите й злочести собственици.

Чу стъпки и влезе във фоайето. Адам слизаше по стълбите и носеше Хана на ръце.

— Кой каза, че не я чувам, когато плаче? — Гласът му звучеше доволно. — Тя е преоблечена и гладна.

— Дай ми я. — Помили посегна към бебето. — Не е ли чудесно да се грижим за нея, като само от време на време използваме бавачка? Ако бъдещата заварена дъщеря на Елейн наистина се окаже добра за тази цел, ще прекараме разкошно лятото.

— В колко часа ще дойде момичето?

— Около десет.

Точно в десет часа на алеята спря малка синя кола. Помили наблюдаваше стройната фигура и дългата пепеляворуса коса на Ейми, вързана на опашка, докато тя се приближаваше по пътеката. Направи й впечатление, че в стойката й и в начина, по който беше пъхнала ръце в джобовете на късите си панталони и е изправила раменете си, има нещо агресивно.