Читать «Нежна победа» онлайн - страница 9

— Не съм го убил, само го зашеметих. След няколко минути ще се свести с подуто лице и няколко липсващи зъба, това е всичко. Аз ще карам. Вие не сте в състояние. — Мъжът я придружи до колата и й помогна да седне.

Докато се настаняваше зад волана, той удари коляното си в таблото и гневно измърмори нещо на испански.

— Дайте ми ключовете — каза непознатият, отмествайки седалката възможно най-назад, за да отвори място за дългите си крака. Кати послушно му подаде връзката ключове. Изчакаха няколко коли и потеглиха към изхода на паркинга. Подминаха стар товарен камион със спаднала гума.

— Това вашият камион ли е? — попита Кати, колкото да завърже разговор.

Спътникът й погледна камиона, после отмести очи към нея и иронично запита:

— Как познахте?

По лицето й плъзна гъста червенина. И той, и тя много добре знаеха на какво се основава предположението й — мъжът беше испанец, следователно напълно му подхождаше да бъде обикновен шофьор. Кати се опита да се измъкне от неловкото положение и да пощади гордостта му:

— Докато говорехте по телефона, споменахте, че имате нужда от аварийна кола, затова предположих…

Излязоха на главното шосе. Тя обясни как се стига до жилището й. Мястото беше наблизо, на няколко преки от бара.

— Благодаря ви, господин… — изрече момичето и колебливо го погледна.

— Рамон — изрече той.

Кати взе чантата си и нервно затършува вътре. Междувременно той спря колата на паркинга пред хубавата сграда.

— Моят вход е първият отдясно, точно до уличната лампа — каза тя.

Рамон слезе от колата, заобиколи и посегна да й отвори вратата. Момичето бързо се измъкна навън. Очите му колебливо се спряха върху мургавото непроницаемо лице. Рамон беше около тридесет и пет годишен. Не можеше да си обясни какво точно в него — дали матовата кожа, или екзотичното излъчване — я изпълваше с безпокойство.

Тя тръсна глава и му подаде една петдоларова банкнота:

— Благодаря ви, Рамон. Моля ви да приемете това от мен. — Той погледна парите, после очите му се впиха в лицето й. — Моля ви! — мило настоя Кати, като пъхаше банкнотата в ръката му. — Сигурна съм, че ще ви бъдат от полза.

— Разбира се — сухо се съгласи той и сложи петте долара в джоба на джинсите си. — Ще ви изпратя.

Тя заизкачва стълбите към апартамента си. Рамон внимателно я придържаше за лакътя. Жестът беше старомодно галантен и силно я изненада. Преди малко го беше обидила, но непознатият, изглежда, не й се сърдеше. Той намери подходящия ключ и отвори входната врата. Кати пристъпи в антрето, обърна се към него и понечи да му благодари, но мъжът я изпревари:

— Бих искал да използвам телефона ви, за да разбера дали е пристигнала аварийната кола.

Кати се поколеба. В края на краищата този човек се беше сбил заради нея, беше се изложил на опасността да бъде арестуван. Елементарната любезност изискваше да му направи исканата услуга. Прикривайки неохотата си, тя отстъпи назад и го пропусна да влезе в луксозно обзаведения апартамент.

— Телефонът е върху масичката за кафе — махна с ръка тя.

— Първо ще се обадя, а после ще изчакам известно време, за да се уверя, че приятелят ви… — последната дума беше произнесена с презрение — … няма да довтаса тук, след като се свести. Междувременно механиците ще отстранят повредата. Ще се върна до бара пеша.