Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 200

Търколи се по лице върху камъните малко по-далеч от мъртвата ръка с пръстена. Не й беше останала достатъчно сила да съживи Ури. Но все пак нещо й беше останало. Златото беше по-мек метал от бронза, а в този пръстен имаше съвсем малко повече от един напръстник. Беше достатъчно. Щеше да стигне…

— Piro — изскимтя тя. — Piro.

Златната маска улегна, увисна, металът закапа, а плътта под него се загря, зацвърча, запуши и почерня обгорена. Силната миризма на горящо месо опърли ноздрите й.

Вители изкрещя, когато халката от светлина около призрачния му пръст изчезна. Завъртя се, ярост изригваше от червените му очи, и впи поглед във Фиамета. Тя му се ухили самодоволно, сгушена в ръцете на Тур, неспособна да направи и най-малкото движение.

Той сякаш се изпълни с въздух, все повече и повече, извисявайки се нагоре във вретено от черен дим, който се вмъкна пъргаво в отворената уста на бронзовата Медуза, вдигната високо в замръзналата лява ръка на Ури. Малките змии по черепа станаха вишневочервени и започнаха да трескаво да се вият. Клепачите се отвориха в тънки, нажежени до бяло резки. Лицето бавно се изкриви, призрачните очи се отвориха широко и откриха Фиамета.

„Ще ме изгори на пепел, както си лежа тук.“

— Тур, махни се! Бягай! — Опита се да се освободи от прегръдката му, но тя само се сви още по-силно около раменете й.

И после между нея и ужасната глава се появи дъждовният човек. Целият беше направен от гъсти, застинали, диамантени капчици дъжд, които искряха като миниатюрни дъги на светлината на факлите. Грееше толкова ярко и силно, колкото тъмен беше призрачният Вители. И беше шеметно красив. Носеше лъскава туника с богати дипли, голяма кръгла шапка като дъждовен брокат, брадата му беше мъгла, а очите — бистра вода.

— Папа! — прошепна щастливо Фиамета.

Той й прати една въздушна целувка — или беше просто дъждовна капка, паднала хладна върху кожата й? Тя потърка учудено бузата си и усети, че трепери.

Лъч от нажежен до бяло огън изплющя в двойна линия откъм очите на Медуза. Дъждовните капки по пътя му се превърнаха в пара, малки облачета от врящ въздух, но дъждовният човек остана ненаранен, беше само мъничко по-бял от допълнителната мъгла.

— Излез оттам — каза властно майстор Бенефорте. — Това е мое. — Клекна, събрал шепи, и бавно като катран, черната форма потече, извлечена от устата на Медуза. Дъждовният човек я побра. Фиамета я виждаше вътре в него, ритаща като черна кукла и пищяща безмълвно.

Майстор Бенефорте се обърна към абат Монреале:

— Бързо, Монреале! Изпрати ни сега, заедно, докато го удържам! Защото няма да е за дълго!

Монреале — изглеждаше зашеметен — се изправи, като се подпря на жезъла си.

— Къде… къде е тялото ти, Просперо?

— Швейцарчето знае.

— Тур — викна абат Монреале. — Тръгвай веднага… вземи тези мъже с теб. — Двама задъхани монаси бяха дотърчали малко след абата. — Донесете тленните останки на майстор Бенефорте. Побързай!

Тур кимна, стисна чука си и хукна през двора, като махна на монасите да го последват.