Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 199

Сивите му очи се вкопчиха в безмълвен двубой с червените зъркели на демона. Фиамета с благодарност усети как се изплъзва от опасното внимание на Вители. Цялата фигура на Монреале изглеждаше нелепа, с изключение на очите.

Без да откъсва поглед от Вители, Монреале преметна десния си крак над приведения врат на коня и с лекота скочи на земята. Пъхна шишетата в джобовете на расото си, вдигна жезъла пред себе си и прокара замислено ръка по дължината му. Тръгна напред, после спря рязко, сякаш усетил същия студен удар, който беше отблъснал Фиамета.

— Джакопо Спренгер. Макар душата ти да е отделена от тялото, ти все още съществуваш частично в света на волята. Докато волята ти е свободна, ти все още можеш да се покаеш, да изповядаш греховете си и да прославиш вярата. Кълна ти се, Бог е по-велик от всяко зло, което си в състояние да обладаеш. Спри. Спри сега и промени лицето си! — Гласът на Монреале бе изтерзан и искрен.

Беше яздил през нощта не за да убие Вители, а за да го спаси, осъзна Фиамета. Осъзна и каква страховита опасност се крие в това. Вители можеше да се опита да измами Монреале, да го предизвика достатъчно, за да приспи бдителността на абата. Въпреки всичките му съмнения, собствената му съвест щеше да застави Монреале да направи един последен опит да спаси душата на Вители…

Но гордостта, която силата вдъхваше на Вители, на свой ред го изпълваше с презрение към преструвките. Той се прекръсти подигравателно, дори обидно. Следващият жест доведе до нещо по-осезаемо и когато завихрилите се бясно цветове се прочистиха от очите на Фиамета и ревът се стопи в ушите й, абат Монреале беше паднал на колене и то не за да отправи молитва към Бога. Въпреки това той размаха жезъла и атакува на свой ред — Вители сякаш се вгъна сам в себе си, но само за миг.

Ури вече не можеше да помогне. Охлаждаше се до студен бронз пред очите на Фиамета, а в нейния дух не беше останал достатъчно огън, за да го стопли отново. Не можеше дори да се задържи права и падна на колене, после на четири крака и накрая легна на мокрия калдъръм. Всеки минаващ край нея лозимонец можеше да й пререже гърлото, а тя щеше само да го гледа тъпо като овца на заколение. Тур клекна притеснено край нея и я хвана за раменете.

Оковният пръстен. Златото лъщеше на ръката на трупа, няма и на пет стъпки от нея. Нищо чудно, че оковната магия беше толкова рядка. Толкова трудна и толкова крехка! Ако само знаеше бащиното си заклинание за освобождение… тя извика в ума си спомена за онзи момент, вдигнатата ръка на Феранте, припукването и яркия блясък на сребърния пръстен, миризмата на горяща плът…

Но тя знаеше много за пръстените. Беше вложила малка частичка от себе си в златото на своя пръстен с лъвската маска. И тя се бе задържала там от… беше се задържала там от… „Структура“ — промърмори замаяно тя. Заклинанието беше потънало в стопения метал като кристално зрънце в разредената стипца, която използваха бояджиите, и от него структурата се бе разклонила като скреж по прозорец през зимата, заплетена и красива… Обратното трябва да е… обратното трябва да е…