Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 202

Устата на Монреале потрепна леко нагоре, но той само измърмори:

— Не пропилявай времето си с шеги, защото е малко.

— Всичките ми малки времена бяха пропилени, отче — въздъхна заглъхващият глас.

Монреале сведе глава в знак, че е разбрал.

— Това е честна и пълна изповед. Не се отчайвай, защото отчаянието е грях. Надявай се, момко.

— Има ли надежда да си почина? Толкова съм уморен…

— Ще почиваш в съвършен покой. — Когато плавните движения на ръцете на абата затихнаха, пред тях стоеше само една бездушна отливка.

Не точно както беше замислен, осъзна Фиамета, вдигнала очи към него. Приветливото гръцко лице не се беше върнало. Вместо него в метала бяха впечатани изразителните, напрегнати, несъвършени черти на Ури. В извивката на устата му се долавяше дори намек за хумор, напълно чужд на класическия оригинал.

И, забеляза потръпвайки тя, лицето на Медуза също се бе променило. Черновеждият Вители бе получил безсмъртието, за което толкова беше жадувал. Донякъде.

19.

Тур вдигна длан пред лицето на статуята. Бронзът, макар вече да не светеше, бе все още твърде горещ, за да го пипне. Но Ури вече и без това го нямаше там. Силният дъжд скоро щеше да охлади метала окончателно. Тур вдигна лице към небето и остави студените капки да се смесят с горещите в очите му, прикривайки мъката си пред всичките тези непознати. В техния свят Ури вече нямаше да го има, скоро щяха да забравят, че някога е живял сред тях и се е смял. „Но аз ще помня, кълна се.“

Примигна и видя войници — монтефолиански войници — да се изсипват през разбитите порти. Двамина от тях посочиха стреснато статуята, познали в нея чертите на покойния си капитан, после забързаха нанякъде. Фиамета стоеше под блещукащия дъжд и изглеждаше мъничка, изтощена и подгизнала, черните й къдрици се измъкваха от плитката й и залепваха моментално по кожата й. Искаше му се да я увие с наметало, но самият той разполагаше само с подгизналата стара роба, смъкната над слабините му. Пъхна ръце в отворите за ръкавите и я нахлузи на раменете си, после остана да стои бос в локвите и да трепери.

Фиамета се обърна към Монреале и попита:

— Вие как се озовахте тук, отче? Когато ви отнесоха в лечебницата на „Свети Джеронимо“ след като ви порази заклинанието на Вители, бяхте блед и безжизнен като труп. Брат Марио не ми позволи да вляза при вас.

Монреале се подпря на жезъла си, откъсна замисления си поглед от изстиващия бронз и каза:

— Заклинанието беше разтурено късно снощи. Твое дело ли беше, Тур?

— Ами… може и да е било, отче. Не бях съвсем сигурен кое заклинание разтурих, но Вители определено се разстрои, когато съборих символите от масата. Беше точно преди да избягам от тъмницата с тялото на брат си.

— Сигурно така е било — каза Монреале. — Събудих се, но се чувствах много зле. Лечителите ме държаха на легло до сутринта, когато най-после си възвърнах силите достатъчно, за да им надделея. Чак следобед разбрах, че си избягала от „Свети Джеронимо“, Фиамета, и изглежда, никой не знаеше от колко време те няма. Разпратих птиците си, но не можах да науча друго, освен че Вители и Феранте най-вероятно са в замъка и че Тур още не е увиснал на кулата. С офицерите на Сандрино решихме, че трябва да нападнем според плана от предния ден. Но аз прецених, че ще е по-добре да скъся разстоянието преди да се счепкам с Вители. По всичко личеше, че силата му е нараснала неимоверно. Решихме нападението да стане през нощта, така че мракът да прикрие малочислеността ни. — Той потърка уморено тила си. — Изчакахме да се мръкне и излязохме от манастира, но схватките с обсадилите ни ни забавиха повече от предвиденото. Накрая пробихме и тръгнахме към града. Войниците се нуждаеха от малкото коне, с които разполагахме, но един от братята намери това бяло добиче да се мотае сред овцете ни. Сред остатъка от овцете ни. Това ли е конят, който баща ти е купил в Цечино, Фиамета? Колкото и да е платил за него, много е било. Е… все пак ми помогна да си запазя силите. Но когато стигнахме до градските врати, подготвени за отчаяна битка, лозимонците вече бяха пометени от тълпата. Така че вместо да поведем населението към замъка, ние го последвахме. Дотогава вече се бях досетил, че подготвяш някакъв магически трик, Фиамета, така че препуснах възможно най-бързо, уплашен, че демоничните сили на Вители може наистина да са нараснали до степен да надвият смъртта. Както се и оказа. — Монреале въздъхна печално. — Не че второразреден старец като мен би могъл да се надява на успех срещу тъмна мощ като неговата.