Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 201

Монреале много внимателно се приближи до главата на Вители, вдигна я и я положи до врата на трупа му. Коленичи и извърши ритуалите, поръси вода от едно от шишетата и сведе глава в молитва. Куклата в тялото на дъждовния човек потръпна конвулсивно, после застина.

Когато Монреале се надигна, майстор Бенефорте отбеляза:

— Проповедта ти за волята отпреди малко ми хареса. Но пък твоите проповеди винаги са ми допадали, Монреале. Понякога ме правеха добър за цял половин ден след като ги бях изслушал.

— Ще ми се да ги беше слушал по-често — усмихна се абатът.

— Ти ни предупреждаваше неведнъж, че смъртта идва внезапно за неподготвените. А аз определено не бях подготвен да ме навести по този половинчат начин. — Той пристъпи по-близо до Монреале, потрепвайки като езерна вода на слънце, за да се отдалечи от онемелите в страхопочитание зяпачи, които лека-полека се примъкваха към тях. Сниши глас до шепот не по-силен от дъжд, трополящ по затворени кепенци. — Благослови ме, отче, защото съгреших…

Монреале кимна и заговори тихо. И говори, докато Тур не се появи с импровизирана носилка, върху която лежеше неподвижно тяло, увито в тънко платно. Монреале благослови дъждовното създание, после се обърна да повтори ритуалите върху не съвсем напуснатото тяло.

Фиамета допълзя до дъждовния човек и попита треперливо:

— Добре ли сме го отлели, папа? Твоя велик Персей?

— Ужасен риск, като за двама начинаещи… — започна той недоволно, после килна глава и се усмихна. — Достатъчно добре.

Само „достатъчно добре“? Е… това си беше папа.

— Омъжи се за швейцарчето, ако искаш, той е честен млад човек, който няма да предаде доверието ти — добави той. — По-добро няма да намериш за никакви пари. Като говорим за пари, Руберта ще получи сто дуката, това е посочено в завещанието ми, а то е при нотариуса Лоренцето. Довиждане и бъди добро… — Силуетът му се разлюля, когато тъмната кукла вътре се раздвижи трескаво. — И, Фиамета, ако не можеш да бъдеш добро момиче, поне бъди по-внимателна!

После се обърна към Монреале:

— Отче, въздействието на проповедта ти отслабва. Прати ни. Докато все още мога да искам да го удържа.

— Върви с Бога, приятелю — прошепна Монреале и направи последния знак на благословията.

Дъждът заплющя. А после вече нямаше нищо.

Тур умолително вдигна ръце към Монреале.

— Отче! Ще кажете ли една благословия и за Ури? Моя брат?

Монреале примигна и сякаш дойде на себе си.

— Разбира се, момко. — Обърна се тромаво и едва не се спъна. Тур го прихвана за лакътя. Двамата заедно огледаха статуята. Беше се втвърдила в първоначалната форма на отливката, но една малка одухотворена искра се помайваше още в очите й. Какви ли усещания му даваше металното тяло? Останалата все още горещина, която му вдъхваше живот, не му позволяваше да прегърне брат си или да целуне Фиамета за сбогом.

Фиамета, застанала на колене, се помоли за сила и още веднъж измърмори: „Piro!“. Този път само бронзовите устни разцъфнаха в тъмночервено.

— Отче, благослови ме, защото съм съгрешил — прошепна като най-нежните звуци на флейта кухият глас. — Макар не и наполовина толкова, колкото би ми се искало.