Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 198

— О, не! — задавено възкликна Тур. — Създадохме още един дух! Никога ли няма да се свърши?

— Не — прошепна Фиамета. — По-лошо е. Много по-лошо. Създали сме демон. — Къде беше папа? Вътре в тъмния човек? Един от онези поддухове беше съвсем пресен и го мъчеше огромна болка.

Лицето на тъмния човек се разбуди, изостряйки се в ясно различими и познати черти. Черните очи на Вители се отвориха и засветиха със свое собствено червено сияние. Изглеждаше не по-малко изненадан от Фиамета. Обърна ръце с дланите нагоре и ги заоглежда смаяно. Ярка светлина обгърна един от черните пръсти. Вители отметна глава и се изсмя, осъзнал новото си битие и сила.

— Получи се! Жив съм! И вече съм безсмъртен! — После буквално подрипна от радост и заметна поли в ироничен поклон към Ури, който стоеше замръзващ и зашеметен. — Приеми дълбоката ми благодарност!

Ето че го беше направила, нещастно си помисли Фиамета. Абат Монреале, в една от многобройните си проповеди на тази тема, беше описал греха като допускането на наистина сериозна грешка, която води след себе си непоправими последствия. Сега тя се взираше в собствената си огромна грешка и мислеше: „Осмият смъртен грях наистина е глупостта“. И невежеството. Нямаше никаква представа как да се пребори с един демон, абсолютно никаква. Но беше дълбоко убедена, че ако Вители избяга, последствията ще бъдат ужасяващи.

— Какво си направил с татко ми? — с треперещ глас извика тя на демона Вители.

Съществото впи червените си очи в нея.

— Сега волята му ми принадлежи — прошепна Вители с глас, студен като лед. — Ти закъсня. — После се усмихна гробовно. — Той също закъсня. — Лицето му се вдигна към портата.

Конски копита изтрополиха върху мокрия калдъръм. Сърцето на Фиамета подскочи и й се прииска да закрещи от триумф и облекчение. Беше абат Монреале — идваше да ги спаси, яхнал бял кон.

— Фиамета! Тур! — извика той.

Радостният вик се стопи в гърлото й, докато попиваше е очи съмнителните подробности. Първо на първо — конят. Тя познаваше този кон. Дори и кавалерийското седло, което Монреале бе взел отнякъде, не успяваше да прикрие хлътналия му гръб. Дъхът свистеше и свиреше в дробовете му, ноздрите се издуваха червени върху посивялата муцуна, изражението му беше жално, а краката му трепереха. Абат Монреале със сигурност беше чудотворец, обичан от Бога, щом беше успял, незнайно как, да накара добичето да тича по нанагорнище.

Монреале беше облечен със сивото си монашеско расо, под което стърчаха голите му крака, а сандалите му се бяха наполовина изхлузили в резултат от бъхтенето по хълбоците на стария кон. В двете си ръце някак успяваше да държи жезъла си, юздите и две шишета. Косата му стърчеше също както и рошавите му вежди, а на челото си имаше голяма червено-синя цицина.

— Фиамета! — извика отново той и спря, когато видя живата картина във вътрешния двор.

— Канех се да кажа — продължи той със странен, спокоен, небрежен тон: — „Фиамета, каквото и да правиш, не убивай Вители.“