Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 197

— Чакай! — изсъска Фиамета, изправи се някак на крака и стисна ръката на Тур. — Нещо не е наред, не е наред, чакай!…

Бронзовият Ури също се ухили и шепотът му отекна сред стените на замъка:

— Не можеш да ме освободиш. Аз не съм окован.

И мечът му изсвистя и отсече главата на Вители, но не преди думите му да бъдат чути и разбрани, така че последното изражение върху черновеждото лице, докато главата се въртеше във въздуха, бе на най-дълбоко озадачение.

Главата падна на земята, търкулна се и спря.

Настана тишина, после плисна дъжд. Фиамета се огледа. Стотина души наблюдаваха сцената, свили се покрай стените около двора. Три неясни бели петна от лицата на три жени се притискаха към тесните прозорци на северната кула. Повечето свидетели бяха монтефолиански граждани, както и неколцина замаяни пленени лозимонци. Далечни викове, писъци и трясък долитаха от разни места в замъка, докато последните оцелели от хората на Феранте биваха изтласквани от тълпата. Кръвта на Вители по калдъръма вдигаше пара в студения въздух. Ури беше отстъпил назад под дъжда и от тялото му също се вдигаше пара. Червеното му сияние потъмняваше и металическият блясък на бронза вече се прокрадваше тук-там. Студ и нещо като самотно предчувствие угасиха триумфа в очите Му. Скоро трябваше да напусне временното си метално тяло. „За да отиде къде?“

И къде беше папа? Тя се сети за новия златен пръстен на ръката на мъртвия Вители и тръгна към него. Трябваше да го вземе. Може би абат Монреале щеше да знае какво да прави с него. Сигурно беше възможно баща й да се освободи от пръстена и пръстенът да се освободи от волята на Вители, защото как можеше един мъртвец да е окован към друг?

Феранте също пълзеше към обезглавеното тяло на Вители, потресено осъзна Фиамета. Не беше мъртъв! Горещото острие, изглежда, бе обгорило кръвоносните съдове, така че въпреки натрошените си ребра Феранте не губеше кръв толкова бързо, колкото бе кървил Ури при същата рана. Лицето му бе пръстена маска на решимост и болка.

Тя хукна към пръстена. Тур я последва с чука, макар на Фиамета да не й се вярваше, че Феранте все още представлява физическа заплаха за когото и да било. И все пак имаше някакво извратено величие в непрекършената му воля, която влачеше безполезното му тяло по мокрия калдъръм.

Но когато посегна към дясната ръка на Вители, някакъв студен мощен порив я блъсна назад. Феранте също се сгърчи, вдигнал ръка да се защити от невидимия удар. Изглежда, усилието бе скъсало нещо в тялото му, защото той изохка, после тъмните му очи застинаха, за да не се затворят никога повече. Фиамета клекна и зяпна. Не вярваше на очите си.

Някаква форма се сбираше над трупа на Вители, сякаш нощта се превръщаше в нещо осезаемо. Тъмен мъжки силует, чернота, по-дълбока от всяка сянка в осветения от факли двор. Вътре в черния човек сякаш се провиждаха други малки, наполовина погълнати духове, дузини, деформирани и агонизиращи.