Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 196

— Николо! — изкрещя Феранте. Най-сетне в гласът му се бе промъкнал чисто човешки ужас.

„Свършено е с него“ — помисли си Фиамета. „Свършено е.“ Но не се зарадва.

Ризницата се скъса и мечът прониза гърдите на Феранте, изгаряйки плътта и закалявайки острието с едно-единствено движение. Ури стоеше приведен, приковал Феранте под себе си, и дълго не помръдна.

Вители изхвърча от вратата на замъка и се дръпна миг преди да се е блъснал в мраморния парапет. Черната му, обсипана със символи роба се развяваше след него. После той размаха триумфално десния си юмрук. На показалеца му грееше златен пръстен с маска с образа на брадат мъж.

— Милорд, успях!

Фиамета извика безмълвно, юмруците й се стиснаха безпомощно. „Закъсняхме…“

Феранте погледна Вители и изрече накъсано:

— З… абави се… Н… иколо. Н… арочно ли?

— Не! Господи! — изкрещя ужасено Вители, като го видя прикован на стълбите. Но закъсня с един удар на сърцето и думите му не убедиха никого.

— Не ме… лъжи, Николо. Мразя хората, които лъжат. Видях те как се криеш зад вратата. Чакаше. Видях бялото на очите ти. Проклети да са очите ти, Николо… — Устата му се отвори широко и лицето му се изкриви в предсмъртна агония, когато Ури стъпи с единия си крак върху гърдите му и изтегли меча си.

За миг Ури се поколеба, вдигнал подозрителен поглед към магьосника. Лицето му бе застинало до такава степен, че наистина приличаше на бездушен метал. После, с два скока, под които мраморът се напука, Ури изкачи стъпалата, делящи Вители от вратата. Вители се преметна с една ръка през парапета и скочи на двора. Коленете му се подгънаха и той изпъшка, но после се изправи и отскочи назад, за да си осигури свободно пространство, а ръцете му заприглаждаха кадифената роба.

— Спипах те, нещастно подобие! — изврещя той към Ури. — Студът ще те смрази на място и птици ще гнездят в ушите ти! — Той замърмори нещо, направи няколко жеста и Ури, който слизаше решително към него, забави крачка. Червеното му сияние избледня и вместо него залъщя бронз — по носа, ушите, пръстите на краката. Ури измъчено вдигна меча си.

— Piro, piro, piropiropiro! — изкрещя Фиамета. Ури се отърси, целият нажежен до червено, и отново тръгна напред; движеше се като котка по калдъръма, заобикаляйки Вители в търсене на удобна позиция за нападение. Фиамета се строполи на четири крака.

Вители й хвърли бърз поглед, който казваше: „По-късно. И ще ти се иска никога да не си се раждала“ — но после се видя принуден да насочи цялото си внимание към Ури. Заотстъпва и потърка новия си пръстен. Приглушеното му мърморене набра сила, после се извиси във вик:

— Освобождавам те! Лети, отвързан и на воля!

Бронзовият Ури се закова на място. Вители, присвил тържествуващо очи, пристъпи да огледа вкаменения герой.

— Не! — изпъшка Тур. — Това беше заклинанието на баща ти, Фиамета! Онова, което ти каза, че използвал, за да освободи духа на бебето от първия сребърен пръстен на Феранте. Провалихме се! Господ да ни е на помощ — и на нас, и на Ури! — Той стисна здраво чука, впил поглед във Вители, и напълни дробовете си с въздух, готов да удари при несъществуващи изгледи за успех. Издулият се от самодоволство некромант се хилеше на безмълвната статуя.