Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 195

— Николо! — И още веднъж, по-силно: — Николо! При мен, веднага!

Дали Феранте не усещаше, че противникът го превъзхожда? Поне на Фиамета й се струваше, че е така. Но ето че той продължаваше да стои на последното, посребрено от дъжда стъпало и не отстъпваше.

— Той е зъл — прошепна Тур. — Но…

Фиамета също го беше почувствала.

— Смел. Или черпи сили от напрежението на момента. — Нищо чудно, че хората го следваха. Понякога Фиамета се бе чудила защо казват, че ангелите проливали толкова много сълзи над грешниците. „Те не плачат заради злото. Плачат заради доброто, задушено от него.“

— Значи си ти — започна Феранте и облиза устни. — Некадърният гвардейски капитан на Сандрино се въздига от вълните като Венера. Мислех, че сме те убили.

— Значи си ти — каза Ури, опитвайки се да не пада по-долу в иронията. — Моят некадърен убиец. Искаш ли да опиташ още веднъж? — И вдигна червения си меч като покана. Феранте, помисли си Фиамета, се справяше по-добре с иронията. Идваше му отвътре. Но гневът на Ури гореше видимо, в надигащи се вълни от жар, и каквото не достигаше на думите му като острота, се компенсираше от сила.

Феранте килна глава на една страна, усмихна се криво и слезе от последното стъпало на двора.

— Мисля… че ти си по частта на моя секретар. Но ще направя всичко по силите си да те забавлявам, докато той пристигне. — И викна раздразнено: — Николо!

— Какво ли го задържа толкова? Мислех, че ще тича насам като ужилен — прошепна Тур.

— Мисля, че знам — прошепна в отговор Фиамета със свито сърце. Но все още не можеше да хукне из замъка да търси баща си. Трябваше да остане с Ури и да продължава да го нагрява.

Феранте нападна.

Първата схватка беше кратка. Нападът на Феранте преодоля защитата на Ури, но ударът само издрънча безсилно в бронзовата му плът. Феранте отскочи, изтръпналите му пръсти стиснаха здраво меча и последните следи от ирония по лицето му се стопиха. Нападна отново, опитвайки се да прониже жълтите очи на Ури, после се отдръпна, стиснал зъби и съскащ от болка, защото насочената с убийствена сила към черепа му глава на Медуза го бръсна по бузата, която моментално се покри с ивица белезникави мехури.

— Не може да победи, би трябвало да бяга. Защо не бяга? — трескаво прошепна Фиамета. Искаше Феранте да избяга. Да се прояви като страхливец, да, като напълно заслужаващ презрението й нещастник. Но вместо това той отново се хвърли към Ури, мечовете им се сблъскаха…

— Приема го като изпитание за себе си — внезапно каза Тур. — Иска да бъде най-добрият. Иска да знае, че е най-добрият. И иска всички останали също да го знаят.

— Той е луд!

— А Ури защо се бави? Защо просто не го сграбчи и не го смачка?

Замисълът на Ури най-после стана ясен — той подлъга Феранте, който се спъна и падна назад върху мраморните стъпала. Мечът на Ури се стрелна напред и го прикова там, върхът му бе притиснат към същото място върху плетената ризница, където се бе намирала и смъртоносната рана на самия Ури. Бронзовото лице се скова от гняв и той се облегна на меча с цялата нечовешка тежест на металната си снага.