Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 194

Стъпките на Ури прокънтяха в тъмния проход между двете охранителни кули. Няколко крачки по-нататък напредъкът му бе спрян от вертикалната решетка. От дупката горе един загубил ума и дума лозимонски войник изля съд с врящо масло върху главата му.

Ури започна да се смее със звук като от огромен бронзов тромпет. Завъртя се под огнения поток, сякаш бе освежаващ душ, като човек под водопад, който се наслаждава на силните струи по голата си кожа. Обзети от кой знае какво мисловно безумие, лозимонците изляха още два съда с врящо масло, преди на някой от офицерите им да му светне, че с това никак не си помагат. Пламъците весело танцуваха по лъскавото тяло на Ури. Той тръгна наперено към решетката.

Провря ръката си с меча през един от квадратите от ковано желязо, уви я около една от пречките и дръпна силно. Желязото се счупи с пукот. После още едно и още едно, докато не се отвори достатъчно голяма пролука, за да мине през нея в цял ръст и с изпъчени гърди. Фиамета хукна след него през загасващите пламъци. Тур тичаше на крачка след нея. Спря, колкото да разшири отвора в решетката с няколко умело насочени удара с чука за удобство на идващите след тях. А след тях наистина напираха хора, напук на стрелите, които ошашавените хора на Феранте успяваха да изстрелят от стените над тях. Втурваха се наляво и надясно, на групички от по няколко души, разпръсваха се из замъка, за да накажат мъчителите на Монтефолия. Тълпата отзад задръсти портата, после си проби път.

Фиамета клекна на калдъръма, останала без дъх и ококорила очи. Ури излезе във вътрешния двор и го освети като човешка факла. Довян от поредния порив на вятъра дъжд се изпари в лека мъглица над главата и раменете му.

— Уберто Феранте! — ревна той. Камъните откликнаха уплашено с трескав ек. — Уберто Феранте! Излез!

Неколцина лозимонски войници изхвърчаха от вратата на замъка и се втурнаха надолу по мраморното стълбище. Войнственият им ентусиазъм излиня и те замръзнаха, когато видяха какво ги е предизвикало. Спогледаха се ужасено.

Феранте излезе на площадката пред вратите и огледа двора. Носеше лъскава плетена ризница, сребристозлатна в танцуващата огнена светлина, и познатите на Тур черни панталони и ботуши. Нямаше нито шапка, нито шлем и няколко дъждовни капки лъщяха в тъмната му коса като диаманти. За миг остана неподвижен, сетне изтегли меча си с бавно, съзнателно изстъргване, което сякаш продължи вечно и от което Фиамета я заболяха зъбите. После обърна глава и извика през рамо:

— Николо! — Вирна брадичка, хвърли кратък поглед към северната кула при портата и вдигна меч в поздрав към някого, когото Фиамета не можеше да види, сякаш казваше: „Посвещавам тази смърт на теб!“. Сетне, нащрек, с готов за битка меч, бавно тръгна надолу по стълбите.

Стражите му, като хвърляха неспокойни погледи назад, се разтеглиха в защитно ветрило пред него. Формацията им издържа няколко мига, докато Ури не вдигна ръце и не тръгна към тях. Тогава се разбягаха до един. Феранте ги гледаше как го изоставят. Не беше изненадан, само лека иронична усмивка потрепваше на устните му. Но все пак отвори уста и извика: