Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 193

Викове заехтяха из улиците. Кепенци се отваряха с трясък по горните етажи и глави в нощни шапки накацаха по прозорците. Викове на любопитство и страх заваляха като дъжд. Фиамета погледна през рамо. Хората ги бяха последвали, отначало по един и по двама, после в поток, после в река. Врати се отваряха широко и прииждаха още хора. Появиха се ножове и ками, дори няколко меча, както и други оръжия, още по-импровизирани — брадви и чукове, тояги, мотики, кирки и дори един ръждясъл сърп. Дебела жена се присъедини към тълпата, въоръжена с огромен тиган. Още факли изникнаха високо над главите на хората. Фиамета нямаше представа какво си въобразяват че следват онези най-отзад — нещо средно между парад и нападение, хора въодушевени, грозни, решителни и объркани.

И нищо общо с безшумното, тайно среднощно промъкване по улиците на Монтефолия, което беше планирала. Ури и без това едва ли можеше да мине незабелязан, както грееше яркочервен в мрака. Ако някога Инквизицията я изправеше на съд за тазнощните й дела, щеше да разполага с хиляди очевидци.

Светкавица разпука небето. Първите няколко тлъсти, студени дъждовни капки пернаха вдигнатото нагоре лице на Фиамета. Възвираха мигновено по тялото на Ури и се провлачваха след него в миниатюрни следи от прозирна пара. Стъпалата му съскаха по навлажняващия се, лъщящ калдъръм. „Много си студен — насочи мисълта си към дъжда Фиамета. — Спри, върни се, рано ти е!“ Препъна се. Тур я стисна и я задържа на крака.

Стигнаха до подножието на хълма и тръгнаха нагоре към замъка. Нямаше надежда, абсолютно никаква надежда, да се промъкнат през портите и да изненадата Феранте. Лозимонски войници вече тичаха по стените и палеха факли. Чуваше се ръждивият писък на спускащата се вертикална решетка. После огромните, тежки дъбови врати се затвориха с трясък, чиято сила не отстъпваше на гръмотевичния екот, цепещ небето над черното езеро.

— Не — извика в паника Фиамета. — Какво ще правим сега? Феранте няма просто да ни чака там, докато, докато…

Ури й се усмихна през рамо.

— Спокойно. — Той спря на десетина крачки от портата на замъка. Стоманена стрела свирна отгоре, заби се в рамото му и остана там. Той се отърси, бръсна я с ръка като досадно насекомо и огледа портата. — Фиамета, затопли ме.

— Piro — викна Фиамета, подреждайки с мъка заклинанието сред хаоса, настанил се в главата й. Но познатата й до болка последователност успя някак да я успокои. — Piro. Piro.

Ури вдигна ръката, в която държеше меча.

— Засега е достатъчно. — Приближи се до дъбовите врати и ги докосна. Дървото почерня и избухна в пламъци. Ури провря ръце през отворилата се пролука и започна да кърти с лакти и ритници дървото, сякаш беше изгнила прахан. Пламтящи отломки захвърчаха на всички страни. Фиамета и Тур наведоха глави, после клекнаха.