Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 192

Ури сведе поглед към четиримата лозимонци, които си бяха възвърнали някак куража. Стояха близо един до друг, предвидливо застанали с гръб към коридора, който водеше към входната врата. Ури сви здраво пръсти около дръжката на меча си и бавно тръгна към тях. Пръстта почерняваше и пушеше под тежките му стъпки.

Беззъбият лейтенант стисна меча, призова остатъците от храбростта си и се спусна към приближаващия се гигант. Мечът му отскочи от голия хълбок на Ури и едва не му извади ръката от рамото. Ури вдигна главата на Медуза и я стовари върху черепа на убиеца си. Лозимонецът падна, разтресе се конвулсивно, краката му изритаха няколко пъти, после застина безжизнен. Оцелелите заотстъпваха, като приклякаха и се прикриваха един друг в някакво подобие на боен ред, поне докато не стигнаха до разбитата входна врата. Сетне подобието на дисциплина се изпари моментално и те хукнаха по улицата. Фиамета понечи да вдигне меча на мъртвия, просто за всеки случай. Яркочервеното оръжие на Ури беше впечатляващо, но тя не беше сигурна дали бронзът — при това омекотен от висока терпература бронз — може да се справи с оръжия от закалена стомана. После си даде сметка, че Ури не може да си смени меча. Той беше вложен, едно с ръката му.

Тур прегърна Фиамета през раменете и двамата последваха Ури на улицата. Фиамета спря, сащисана от тълпата, която се беше стекла там. Десетки хора се блъскаха неспокойно пред къщата — мъже, момчета, дори няколко жени, кои с връхни дрехи, кои наполовина облечени, кои по нощни ризи. Фиамета позна лицата на неколцина съседи.

Лоренцети, нотаруисът, който живееше до тях, изтича към нея. Лозимонците бяха оплячкосали и неговата къща. Главата му още беше превързана вследствие на неразумната му съпротива.

— Фиамета! Какво става? Какво си направила?

— Къщата ми гори — безизразно каза тя. С уплашени викове хората се дръпнаха встрани от Ури, макар и не много далеч. Пулеха се и викаха, настояваха за обяснение. — Създадохме бронзов герой, воин, който да се изправи срещу лозимонците вместо нас и да освободи Монтефолия. Тръгнали сме да убием Феранте. Моля, отдръпнете се.

Тримата останали лозимонци бяха спрели и отново се бяха подредили в боен ред оттатък тълпата. Един от съседите на Фиамета — Бембо, свещарят — вдигна факла над главата си, после се появиха още факли, откъде — Фиамета нямаше представа, пламъците ставаха все повече и повече и накрая цялата улица засия.

Лоренцети примижа и заекна:

— Т-т-ова не е ли Ури Окс, швейцарецът на Сандрино? Играл съм на зарове с него. Дължеше ми половин дукат, когато умря… Хей! Ури!

Ури вдигна меча си за поздрав, доволен, че са го познали.

Лоренцети отстъпи крачка назад, ококори се, после разпери ръце и се поклони.

— Е, моята благословия я имате. Хей! Направете път, вие там! — Размаханите му ръце разделиха тълпата. Лозимонците внезапно се оказаха обградени от две вражески редици. После настана странна тишина. Миг по-късно излетя паве, метнато от разгневен младеж, и издрънча в металния нагръдник на един от лозимонците. Войникът залитна. Ури тръгна по улицата между хората. Фиамета и Тур, хванали се за ръце като деца, вървяха малко след него. Откъм монтефолианците се надигна рев, който напомни на Фиамета за рева на нагорещената пещ. Лозимонците се обърнаха и побягнаха, този път без да спират или да поглеждат назад.