Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 188

— Топи ли се вече? — тревожно попита Фиамета.

— Започва.

Тя затвори очи, съсредоточи се дълбоко и изрече:

— Piro. Piro. Piro.

Млъкна замаяна. Когато отвори уста, дъхът й сякаш завря. Пещта ревеше. Оранжеви искрици се издигаха в спирали над вентилационните отвори и се вихреха бясно, а надигащият се вятър ги помиташе встрани.

— Фиамета, пести си силите. — Голямата ръка на Тур я прегърна загрижено през рамото.

— Не ни остава много време. Усещам го. — „Страх ме е.“

Ръката му я стисна малко по-силно.

— Можем да се справим — прошепна той в ухото й. — Ще бъде великолепен. — Тя се вгледа в ясната синя светлина на очите му и почти успя да му повярва.

Тик дойде с голям наръч цепеници, стовари го с трясък в краката им и задъхано докладва:

— Тези са последните.

— Какво? — възкликна Тур. — Не може да са свършили вече. — И притеснено надникна през отвора на пещта.

— Няма други — каза Тик. — И тресчица не остана.

— Ами да ги слагаме тогава. — С общи усилия двамата заредиха цепениците, докато гномовете се оправяха с духалата. Тур разръчка пещта с железния прът. — Може би ще е добре да прибавим и остатъка от калая. Няма да чакаме още дълго, Фиамета.

Тя кимна и отстъпи малко назад. Гледаше как жарката светлина се гони по напрегнатото му, съсредоточено лице, докато разръчкваше отново дървата. „И той я усеща, страстта на съзиданието.“ Сърцето й се стопли и тя се усмихна от неочаквана радост. „Толкова е красив! Като резбована слонова кост. Моят мулетар. Кой би предположил?“

Внезапно Тур се озъби и простена:

— Не! — Започна да ръчка по-силно, после отсъпи назад, прогонен от горещината. — Спича се!

— Какво означава това? — попита Тик, озадачен, но и уплашен от отчаяното изражение на Тур.

— Означава, че всичко се провали! Металът се пресича. По дяволите! — Той тропна ядно с крак, хвърли пръта на земята и се разтрепера. Тик се присви. Фиамета спря да диша. Руберта простена. Гномовете записукаха объркано.

— Не! — изрева Тур. — Все трябва да има начин да го спасим! Повече калай… повече дърва…

— Няма повече — плахо промълви Тик.

— Как да няма! Аз ще намеря още дърва! — Тур хукна като обезумял през двора към старата селска маса и я преобърна, разчиствайки с едно движение натрупаните отгоре й неща. Крещейки като побъркан, той хукна да вземе чука.

— Сух дъб. Нищо не гори с по-голяма температура от сухия дъб! Още, Тик! Фиамета, Руберта! Всичко от дъб в къщата! Пейки, маси, рафтове, столове, донесете ги! Бързо! Гномове, при мен! Помпайте проклетите духала, малки чудовища такива! Пъхнете онези дъски под скарата, където пада пепелта, така че температурата да се качи…

Следващите няколко минути бяха като оргия на разрушението. Тур довлече съвсем сам един огромен работен тезгях, мускулите и вените му бяха издути от сила и бяс и това напомни на Фиамета за прославените с пристъпите си на безумна ярост викинги — дотам, че се уплаши напъните да не разкъсат отново шевовете на раната му. На гномовете, изглежда, им харесваше целият този хаос, защото пищяха и кряскаха възторжено. Руберта хвърли в пещта дори дървените си лъжици. Огънят ревна в кресчендо, искри и пламъци струяха от вентилационните отвори като река, ливнала се към небето. Отвън сигурно приличаше на сигнален огън.