Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 189

Задъхан, Тур отвори вратичката, отново разбърка съдържанието на пещта и клекна, свел мръсното си, опърлено лице почти до коленете.

— Не е достатъчно — промълви накрая. — Свърши се… — И се сви на топка, загледан в нищото. Фиамета се преви на две — сякаш нажежени игли прерязваха корема й в съпричастие с неговата болка. Да са само на крачка и да се провалят точно сега… Господ не чакаше смъртта, за да те осъди на вечни мъки, тях ги имаше предостатъчно и в живота…

— Калаените съдове — прошепна Тур сред одименото мълчание.

— Какво?

— Калаените съдове! — изкрещя той. — Донесете ми всички калаени съдове, които намерите в къщата! — И без да ги чака, той хукна към кухнята и се върна, крепейки огромен куп стари чинии, подноси и паници. Метна ги в пещта, без да се бави и секунда, и хукна обратно за още. Фиамета изтича нагоре по стълбите към галерията и влетя в първата стая, после във втората и третата… Върна се с голяма чаша, очукан леген и два мърляви стари магически свещника, които се палеха само като кажеш необходимата дума и за чиято истинска стойност лозимонците не се бяха досетили. Руберта донесе още лъжици. Сигурно бяха събрали повече от петдесет килограма метал. Тур напъха всичко в пещта, като не спираше да крещи. Разбърка, добави още парчета дъб, разбърка отново. Ревът на огъня беше всеяден, зловещ и толкова оглушителен, че уби дори трясъка на далечната гръмотевица, разтресла небето над езерото.

— Топи се! — извика невярващо той. Устните му се изкривиха в безумна усмивка. — Втечнява се, о, колко е красиво! Красиво! Фиамета, твой ред е!

Тя изтича до мястото, което си беше избрала — върха на един триъгълник по средата между главата на Ури и ямата за отливане — и коленичи върху разровената земя. Нямаше никаква представа как да размърда мозъка си, как да настрои духа си до точката на ведрия контрол на майстор магьосник в целия този врещящ сатанински хаос. „Точно затова научи заклинанието наизуст. Не мисли, просто го направи.“

Докосна шестте билки, подредени пред нея, ножа и кръста. После допря пръсти до челото и устните си. Подчинявайки се на внезапен импулс, тя се прекръсти набързо: „ОтцаСинаиСветияДух.“ Господи! „Да се слави Бог за всички чудеса.“ Затвори очи, отвори сърцето и ума си. Ури беше помитаща сила, надвисваща воля, витаеща на педя от нея, три части гняв и една част страх, а от скъпия на сърцето й хумор почти не бе останала следа. „Аз наистина те обичах, по особен начин.“ Тя отвори очи, погледна към Тур и кимна.

Тик дръпна платненото покривало от канала. Тур грабна извития железен лост и откачи запушалката от дъното на пещта. Нажежен до бяло огън изригна навън и прогони сенките. Потече надолу, впи зъби в чертата от засъхващата кръв на Фиамета и се изля в големия глинен калъп — река от светлина, бърза като врящо масло.

Ури потече през Фиамета. Хиляди и хиляди запечатани спомени и образи, чак до кулминацията на изтръгващия мрак, ознаменувал смъртта му, всичко това, без да забавя движението… Устата й се отвори широко и гърбът й се изви в агония. „Гори, гори! Света Майко. Майко…“