Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 186

— Страх ли те е? — попита тя Тур.

— Да. Страх ме е да не разваля това прекрасно творение. Нищо чудно, че духът му не е намерил покой… да го откъснат от света малко преди това да бъде завършено. Цяло чудо е, че не вие отчаяно наоколо. Ако аз успея да го доведа до успешен край, то ще е достойна цена за невяста като теб. А синът на бедния миньор да върви по дяволите!

„В никакъв случай.“

— Тур, надявам се, разбираш, че… че нямам представа какво ще стане със статуята, когато заклинанието се изчерпи? — „Нито с Ури.“

— Нали каза, че малкият месингов заек не е пострадал. Ще бъде великолепно. Ще видиш. — Той замълча. — Вече можем да запалим пещта.

— Това е работа за мен. — Лицето й светна. — Аз палех всички огньове на папа.

Стиснаха си ръцете, после Тур отстъпи назад. Фиамета затвори очи. „За теб, папа.“ И за абат Монреале, и за Асканио, и за неговата майка, и за бедните господин и госпожа Пиа, и за Тик и Руберта и нейната племенница и за дамата без име. За цяла Монтефолия.

— Piro!

Пещта изрева, после звукът се сниши до дрезгаво със-кане. Тур се зае с едната двойка духала, а Тик направи същото с другата от отсрещната страна. Малко встрани зад пещта безименната дама седеше под навеса на галерията и ги наблюдаваше. Първият светлик от пещта улови одобрителен проблясък в тъмните й очи. Тя уви наметалото си около един гном, първия от групичката до краката й, и той вдигна към нея набръчканото си личице и я погледна с обожание. На здрачната светлина човек почти би ги взел за нейни деца. Почти.

Няколко искри се завихриха в нагорещения въздух над ветилационните отвори на пещта, но димът не беше много. Сухите дървета горяха с висока температура и почти без дим, точно както трябваше да бъде. Не… не прекалено забележимо, надяваше се Фиамета. „Но по-добре да не се мотаем твърде дълго.“

Подбра Руберта и двете изнесоха тялото на Ури в притъмняващия двор. Откъм пещта се процеждаше достатъчно светлина, за да не се спънат, но Фиамета реши, че ще е по-добре Руберта да й свети с лампата за следващия етап.

— Мога да начертая диаграмата и да поставя символите, а после да си почина, докато бронзът се топи. Стига всички да внимаваме да не стъпваме върху линиите. Ще ги начертая колкото се може по-близо до Ури и ямата. А ти ми свети с лампата — трябва да съм сигурна, че линиите няма да се прекъснат някъде.

— Къде ти е тебеширът? — попита Руберта.

— За това заклинание не ми трябва тебешир. — Фиамета коленичи и извади малък остър нож от кошницата с инструменти и други неща, която беше приготвила. Нави десния си ръкав и обърна ръката си с китката нагоре. После заоглежда вените си.

— Хм.

Руберта притисна ужасено устата си с ръка, но после тихичко предложи:

— Успоредно на жилите, мила, а не напречно. Ако искаш да си в състояние да пишеш или да правиш нещо друго и след това.

— Добре. Благодаря. — Това щеше да е трудно. „Приеми го като тренировка за раждането.“ Линиите трябваше да бъдат начертани с кръвта на самия маг. Ничия друга нямаше да свърши работа. Това поне трябваше да го признае на папа — никога не бягаше от трудностите. Заби острието и разряза плътта си. Наложи се да го направи още веднъж, преди кръвта й да потече по дланта, така че да чертае с показалеца си. Очисти ума си, пристъпи до главата на Ури и започна.