Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 190

Над тях, в ревящата помитаща жега, дървената галерия се запали. Жълти пламъци облизаха балюстрадата и парапета. Входната врата се разтресе под тежките удари на крещящи мъже. А огънят във вените на Фиамета продължаваше да бушува, устремен напред. Не смееше да помръдне, не смееше да прекъсне потока, сигурно всеки момент щеше да се подпали като галерията, да се взриви като човешка факла… Тик хукна към стълбите, понесъл кофа с вода. Тур вдигна чука си.

Вратата зина с трясък към настланото с плочи преддверие. Трима лозимонски войници с таран в ръце се запрепъваха, повлечени от собствената си инерция. Зад тях вървеше офицерът им, крещеше заповеди и размахваше меча си. Брадат, жесток мъж с черна уста, от която се сипеха ожесточени псувни. Последният ярък метал се плъзна по канала и бе засмукан в калъпа. Заклинанието освободи Фиамета рязко като отворила се ръка. Тя се свлече на земята, неспособна да помръдне, едва намирайки сили да диша, без дори да знае дали е успяла, или се е провалила.

Лозимонците влязоха на бегом във вътрешния двор и спряха разколебано, явно зашеметени от неразбираемата сцена, разкрила се пред очите им — горящата галерия, пищящите жени, защото Руберта и безименната дама тичаха след Тик с още вода, гномове, хукнали кой накъдето му видят очите, окованият страж, който виеше през запушената си уста и се мяташе бясно, изпънал веригата си. Фиамета, просната по корем и обърнала глава настрани, се изкиска. Тур леко люлееше чука си. Един мъж с чук срещу четирима бойци с мечове. Фиамета спря да се хили, претърколи се и впери замаян поглед в ямата за отливане. Какво беше станало там долу?

„Пуснете ме“ — извика някакъв глас. Фиамета не смяташе, че го е чула с ушите си. „Пуснете ме!“

— Тур — успя да изхърка тя през свирещите си дробове. — Скочи долу и махни скобите. И свали железните обръчи.

Той отмести неспокойно поглед — към нея, към калъпа, към приближаващите се лозимонци, които опипваха предпазливо въздуха с мечовете си, сякаш търсеха невидими врагове. Скочи в ямата и се зае със закончалките на предпазните обръчи. Сърцето на Фиамета препускаше. Ами ако беше твърде рано? Ами ако калъпът се пропукаше и нажежен до бяло стопен бронз изригнеше навън, обливайки Тур… Първият обръч се скъса, после още един и още един. Връхчето на меч се допря до гърлото на Фиамета и я притисна към земята. Тя вдигна очи и видя мургаво брадато лице, лишено от интелект, лишено от човешки образ…

— Остави чука и излез оттам, или ще я пронижа — викна лозимонският лейтенант. Тур хвърли чука и излезе от другата страна на ямата. Клекна на четири крака, после се ухили, с грейнали очи и затаен дъх.

Глината в ямата започна да се пропуква, да се отплюспва, разпадайки се на фрагменти и прах. Дълбоко в пукнатините нещо проблясваше — нещо червено като кръв. Нещото се отърси от глинената си туника, както куче се отърсва от сняг. Най-напред се появи отрязана глава и нечия силна ръка я заразмахва зловещо. Бронзови змии, вишневочервени, се извиваха вместо коса около митичния череп. Раменете се изгърбиха, после се изправиха рязко. Една мускулеста ръка, стиснала извит меч, се освободи от глинената утроба. Последва я крилат шлем и, с рязко движение на брадичката, едно мъжко лице. Само дето не беше ведрото лице на приветливия грък, не.