Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 187

Когато най-после завърши кръга и напевите и се върна при началната точка, главата й се въртеше. Още един проблем с преценката. Спря да стиска китката си над разреза и след малко кръвта спря да тече. Приседна за миг на земята и зачака световъртежът да отмине.

— Топи ли се вече? — попита Тик, без да престава да помпа духалата.

— Не още. — Тур изви глава да погледне покрай пещта и се усмихна на момчето. — Ако го прибавиш твърде рано, калаят се изпарява от сплавта и всичкия ти труд и разходи отиват на вятъра. И ще трябва да се бъхтим още часове.

Тик простена. Но след няколко разменени шепнешком реплики две самодоволно ухилени гномчета се отделиха от групата около дамата и поеха духалата — подскачаха и се весваха на дръжките им като маймунки. Тик отри потното си чело и седна до Фиамета. Останалите гномове също се включиха, като от време на време се гмурваха в пещта, приели сенчестата си форма, и изскачаха, кикотейки се доволно. Оранжевият светлик на пламъците осветяваше демоничната сцена. Изглежда, лозимонският пленник също я възприемаше като видение от ада, защото се бе отказал от намусено-подигравателното си сумтене и се бе свил и хленчеше и подсмърчаше, а бялото на облещените му очи лъщеше в полумрака. Руберта донесе вино, хляб и подправена с чесън луканка от кухнята и раздаде на всички. Фиамета прие храната с благодарност, но мисълта, че трябва да бързат, не я оставяше и за миг.

Папа. „Цяло чудо е, че не вие отчаяно наоколо“ — беше казал Тур, с неговата изумителна наивност. Цяло чудо, наистина. Къде беше майстор Бенефорте? Защо духът му не бе привлечен от това, което правеха тук и от което беше така маниакално обзет приживе? Трудно можеше да си представи някакъв по-сигурен начин да бъде призован. Проблемът не беше в разстоянието. Беше се появил в „Сейнт Джером“, а манастирът бе много по-далеч. Тя затвори очи и се опита да опразни съзнанието си, да слуша и да усеща. „Папа?“ Нищо. Щом не идваше, значи нещо му пречеше да дойде. Окован или частично окован — тя си представи как Вители го напъхва във все по-тесни и тесни граници, стая, диаграма, а най-накрая го смалява до дебелината на косъм. Още колко време им оставаше?

„Съвсем малко“ — помисли си тя и стомахът й се сви. А самият Вители? Колкото и тихи да бяха, приготовленията й бяха достатъчно забележими, за да привлекат свръхестественото му внимание, стига да се ослушваше за нещо такова. Вители и папа сигурно бяха изцяло заети един с друг, щом така забележимо липсваха тук. „То е като състезание по борба и майстор Бенефорте го губи…“

Тя отвори очи, изправи се и тръгна към пещта. Тур беше смъкнал горната част на туниката си и сега беше гол до кръста. Тялото му лъщеше на светлината на жежките пламъци, докато ръчкаше с дълъг железен прът през малкия отвор на пещта.