Читать «Наградата» онлайн - страница 36

След като привлече Хънт на своя страна, Мики вече имаше всички основания да види Алиша Торп отново.

Срещнаха се по обяд в „Бей бийнс уест“, кафене на улица „Хейт“, по средата между жилищата им, взеха си по една чаша и видяха, че ще минат часове, докато си намерят места вътре. Затова решиха да се поразходят надолу по „Линкълн“, после на запад срещу вятъра, право към плажа.

Изминаха няколко пресечки в непринуден разговор за променливото време, „Старбъкс“ срещу „Бей бийнс“, как вървеше готварският курс на Мики и Ян, как всички на тяхната възраст като че ли работеха едно нещо за пари, а безплатно — всичко онова, което обичаха: доброволното участие на Алиша в младежкия проект „Сънсет“, готварството на Мики и Ян.

— А какво работиш през деня? — попита Мики. — Когато не си доброволка?

— Малко е срамно.

— Ако е работа, за която ти плащат, не е срамна. Както казваше дядо ми: „Няма работа, вършена с душа, която да не е почтена.“

Лек контраалтов смях.

— Това беше добро. А отнася ли се за посрещач в „Мортънс“?

— За всяка работа на света, според Джим. Но особено за посрещач в „Мортънс“ — отговори Мики. — Може би най-достойната професия в услугите.

— Е, благодаря ти. Ще се постарая вече така да гледам на нея. А не като на шестчасова скука.

— Точно така. — Повървяха малко в мълчание, после Мики каза: — Ян ми разказа за родителите ви.

Тя му хвърли бърз поглед.

— Да-м.

— Каза ли ти, че доста подобно нещо ми се случи и на мен?

Тя спря и го погледна.

— Баща ти е застрелял майка ти и себе си?

— Не. Но баща ми изчезна, а после майка ми умря от свръхдоза. Същият резултат. Без родители.

Тя затвори очи и поклати глава.

— Не си го спомням много добре. Просто така се случи. Бях едва на девет.

— Аз бях на седем, но ми се струва, че това е най-неизличимият спомен в живота ми — очертанията на тялото под чаршафа на носилката, съзнанието, че това е мама, докато я изнасят.

— Аз моят съм го заключила — обясни тя.

След като мълчаха в продължение на половин пресечка, Мики прочисти гърло.

— И така, относно Доминик, всички тези благотворителни организации, които е ръководел…

— Той ръководеше само една… младежкия проект „Сънсет“. И разбира се, всички подчинени на него групи.

— Добре. Кои са те?

Тя сви рамене.

— Чакай да видя. Художествената галерия, двете училища, компанията за развитие, театърът, хамалската фирма, батальонът „Сънсет“…

— Батальонът „Сънсет“ ми звучи като рота командоси.

— Не. По-скоро градски омиротворители. Предимно от по-големите момчета, някои момичета, хора, които за известно време са били в програмата.

— И какво правят те?

Отново свиване на рамене.

— Почти всичко, което трябва да се свърши. Обучение, раздаване на брошури, възвръщане на отклонилите се, работа по квартали. Те са нещо като екип на терен.

Придобил повърхностна представа, Мики кимна.

— Добре, но при наличието на тези допълнителни групи, истинският младежки проект с какво се занимава?

— Самият „Сънсет“? Ами… не зная ти как би го нарекъл. Чадър. Административната страна.