Читать «Наградата» онлайн - страница 25

Отвори бутилка „Кианти“ и си напълни половин водна чаша.

Грабна от магнитната закачалка на стената любимия си нож „Сабатие“ от въглеродна стомана с дванайсетсантиметрово острие и го наточи. После, подсвирквайки си, придърпа бутчето и почна да го реже.

Мики разстла агнешкото върху грила и го покри. Върна се обратно в кухнята и взе един тиган от поставката на стената. Сложи го на котлона, включен на висока температура и хвърли вътре бучка масло и малко зехтин. След още минута вече беше прибавил ситно нарязан лук, чесън, мащерка и розмарин, малко бахар и три чаши домашно приготвен пилешки бульон, който правеше от нищото всеки път, когато се почувстваше потиснат. За някои неща човек просто не биваше да щади усилия.

Разбърква още около минута, прибави чаша и половина ориз и малко ситна паста, превключи котлона на най-ниската степен и захлупи тигана. Това бе неговата версия на „Райс-а-рони“, специалитетът на Сан Франциско, обикновен пилаф, но той си харесваше стратегията — да направи първо кухнята толкова ароматна, че да привлече съквартирантите му на пиршеството, независимо дали бяха гладни или не.

И естествено, на прага се появи Джим, воден от обонянието си.

— Това, дето мирише, май става за ядене.

— Би трябвало — каза Мики, наля вино в друга водна чаша и му я подаде. — Това дали ще пребори махмурлука?

— Адски гаден махмурлук — каза Джим, поемайки чашата, — но наздраве. — Двамата с Мики чукнаха дебелите стъклени чаши и отпиха.

Тогава на прага се показа и Тамара.

— Не съм съвсем гладна, но мога да хапна малко от това, каквото и да е.

— Това е гарнитурата, Там. Върви заедно с другото, но то ще е готово след половин час.

— Е, не зная колко ще ям, но ще поседя при вас, момчета.

Мики и подаде половин чаша вино.

— Колкото — толкова — каза той.

Тамара и Джим седяха на зелените скамейки от двете страни на масата и топяха още топлия заквасен хляб в малка купичка с фин зехтин. Готовото, полупрепечено агнешко се отпускаше под фолио на дъската за рязане, докато Мики режеше доматите за „прочутата салата на Дона“ (наречена на една стара приятелка, оказала ранно кулинарно влияние) в голямата дървена купа. Салатата се състоеше само от домати, босилек, сол и балсамичен оцет, без олио.

Когато на вратата се позвъни, Мики се извърна от дъската за рязане.

— Там — подвикна той, — ще отвориш ли?

Тя натисна бравата, отвори вратата и застина на място.

— Уайът?

— Здравей, Там.

— Аз не… — Тя си пое въздух, после издиша. — Аз…

— Мик не ти ли каза, че ще дойда?

— Не. — Още едно дълбоко поемане на въздух. — Знаел е, че ако разбера, може и да не остана.