Читать «Наградата» онлайн - страница 175

Трябваше да чака. Можеше само да чака.

А чакането бе двойно по-мъчително, понеже ако Мики дадеше отговора, на който Хънт се надяваше, и с резултата, който очакваше, това щеше да е последното нещо, което би желал, тъй като то почти със сигурност щеше да означава, че Джим Пар е мъртъв.

— Хайде, Мики — изрече на глас. — Хайде, де.

„Салон Нориега“ бе още едно хитроумно наречено заведение на Нориега авеню — най-близо разположеният бар, северно от кампуса „Ортега“, само на една пресечка от там. За жалост, не се водеше на Деветнайсето Авеню, поради което не се виждаше от главния път, но Мики реши да си остане педантичен, както обикновено и да претърси всичко по пътя южно от Университета на Сан Франциско на север до парка „Голдън Гейт“.

Вече бе спрял на осем места, когато в четири часа стигна до „Нориега“. Помисли си, че дори и да не бе широко рекламирано, напълно възможно бе заведението да е спечелило приза за „Най-гратисния гратис час на Сан Франциско“, който официално почваше след половин час — две питиета за едно, нищо по-скъпо от два долара и безплатни ордьоври. Една доста впечатляваща разнолика тълпа вътре бе в настроение да си докара още настроение, огромни тонколони с усилени басове излъчваха дискомузика, а два безмълвни телевизора — единият показващ Опра, а другият спортна програма, — се бореха за място и внимание над бара.

Всеки стол бе зает.

Мики си намери удобно местенце да застане прав между два стола и го зае. Без да иска удари с гипса си съседа отляво, брадясал мотоциклетист с провиснали от гайките на колана му вериги.

Той се извъртя на стола си и почна нещо като:

— Хей, гледай къде… — но после забеляза окото и гипса на Мики. — ’Звинявай — каза, премести се с няколко сантиметра и му направи повече място. — Добре ли си, приятел?

— Вися си тук — каза Мики. — Катастрофа.

— Шибаните шофьори — изруга мотоциклетистът. — Никога не гледат другия. Хей, Клаудио! — провикна се към бара. — Я обслужи приятеля ми тук. — Той протегна ръка. — Аз съм Айвън. Какво пиеш?

— Мики. „Кола“ е добре. На работа съм.

Айвън се разсмя от сърце.

— На работа си тук? Искам твоята работа. Аз направо живея тука, човече, а никой не ми предлага да ми плати. — Барманът се появи иззад гладкия черешов тезгях. — Клаудио — каза Айвън, — това е Мики. Той е на работа. Дай му една „Кола“. — После пак към Мики: — И над какво работиш?

— Опитвам се да намеря някого — отговори той. Извади си портфейла и го разтвори на единствената снимка на Джим, която по случайност притежаваше и пазеше. Беше отпреди пет-шест години, направена при дипломирането на Тамара и на снимката бяха и тримата.

— За мен е бебчето отдясно — каза Айвън.

— Не тя е изчезнала — каза Мики. — Това е сестра ми.