Читать «Наградата» онлайн - страница 13

— Май да.

Побутна я леко по рамото, приятелски и по братски, и каза:

— Да вървим.

— Е, колко?

— Какво колко?

— Колко килограма си свалила?

— Не зная точно. Четири-пет може би.

— Според мен, повече. А ти се теглиш всеки ден, Там, така че знаеш съвсем точно или поне приблизително. Недей да продаваш на краставичар краставици. Колко?

— Добре де. — Тя го погледна в очите през масата. — Да кажем осем килограма.

— Осем килограма за шест месеца?

— Може би девет.

— Това е прекалено много. Особено като се има предвид, че си почнала от идеално тегло.

— Явно не е било достатъчно идеално. — Направи опит да се усмихне, но не успя. — Просто вече нямам апетит, Мик. Мъча се, но не усещам никакъв вкус.

— Кнедлите тук ще ти вземат ума.

Тя отново сви рамене.

— Може. Ще видим. Не, че се въздържам да ям. Просто не мисля за това.

— А би трябвало. — Мики сръбна от чашата с много горещ чай. — Не ми харесва да те виждам толкова отслабнала, Там. Напомняш ми за мама.

Тамара спря чашата наполовина до устата си.

— Не съм като мама. Тя беше наркоманка. Взе свръхдоза.

— Да, но преди това и тя не се хранеше добре. И сега, като те гледам, малко ми приличаш на нея. И всичко ми се връща кристално ясно. И ме плаши.

— Мики, аз няма да умра.

— Напротив. Но бих предпочел да не е скоро. Иначе за какво беше всичко?

— Кое всичко за какво е било?

— Имам предвид, нали знаеш, това, че Уайът ни спаси. Че Джим промени целия си живот, за да ни отгледа.

Тя размърда чашата си върху масата.

— Понякога си мисля, че не е станало с някаква цел. Просто така се е случило. Ето ни сега всички и какво? Джим навярно ще умре съвсем скоро. Уайът е изхвърлен от бизнеса. Всичко стига до задънена улица.

Мики остави своята чаша.

— Толкова ли важен беше за теб Крейг? Отиде си и ти вече няма за какво да живееш?

Тя поклати глава.

— Не е само заради това, че си отиде. Вече даже ми се струва, че не е и заради самия него. По-скоро е идеята, че живях с тази — тази илюзия, през цялото време, мислех си, че вървя нанякъде, че той и аз вървим нанякъде и че всичко това има значение. — Тя се приведе напред. — Искам да кажа, Мик, всичко имаше значение. Беше свързано. Говоря за света.

— А сега не е ли?

— Нещо не мога да разбера как отново да свържа живота си с всичко останало.

— И мислиш, че ще го разбереш като си седиш в кулата?

— Не зная къде ще го открия.

— Значи си се отказала да търсиш? Отстрани така изглежда.

— Е, не е така.

— Не е ли?

В очите й проблесна гняв.

— Не! — После добави по-меко: — Наистина се опитвам да не се изгубя напълно, Мики. Не мисля, че можеш действително да си представиш какво е да ти издърпат чергата изпод краката, както стана с мен.

— Напротив — възрази Мики. — Мога. Издърпаха ни я и на двамата по едно време. И онова беше много по-зле, отколкото да изгубиш гаджето си. Доста добре си го спомням.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че си твърде млада да се предаваш. Тук навън, в реалния свят има хора, които ги е грижа за теб — аз например, и Джим, и дори Уайът, — а може би ни дължиш и ти на свои ред малко грижа.