Читать «Ключът на Сара» онлайн - страница 3

На прага стояха двама мъже. Единият беше полицай с тъмносиньо наметало до коленете и висока кръгла фуражка. Другият носеше бежов шлифер и държеше някакъв списък. Той повтори името на жената. После изрече и името на съпруга й. Говореше безупречен френски. Спасени сме, помисли си момичето. Щом не са германци, няма страшно. Французите няма да ни сторят нищо лошо.

Жената прегърна дъщеря си и я притисна към себе си. Момичето усети как сърцето на майка й бие. Искаше й се да се отскубне от нея. Копнееше да я види как застава дръзко пред мъжете, без да трепери като беззащитно животно. Трябваше да прояви смелост.

— Съпругът ми… не е тук — запелтечи майка й. — Не знам къде е. Наистина.

Мъжът с бежовия шлифер ги избута и влезе в апартамента.

— Побързайте, мадам. Имате десет минути. Вземете дрехи за няколко дни.

Майка й не помръдваше от мястото си. Втренчи се в полицая, който стоеше на площадката с гръб към вратата. Изглеждаше безразличен и отегчен. Тя докосна тъмносиньото му наметало.

— Мосю, моля ви…

Полицаят се обърна и отблъсна ръката й. Очите му бяха строги и безизразни.

— Чухте ни. Идвате с нас. Заедно с момичето. Правете каквото ви казваме.

Париж, май 2002 г.

Както винаги, Бертран закъсняваше. Престорих се, че не ми пука, но истината беше друга. Зоуи се облегна отегчено на стената. Приликите с баща й бяха толкова очевидни, че понякога ме караха да се усмихвам. Но не и този ден. Вдигнах очи към високата старинна сграда. Домът на маме. Някогашният апартамент на бабата на Бертран. Сега ние щяхме да живеем там. Щяхме да напуснем оживения булевард „Монпарнас“, шумното движение, несекващия вой на линейките от трите болници наблизо, кафенетата и ресторантите, за да се пренесем на тази тиха тясна улица на десния бряг на Сена.

Кварталът „Маре“ не ми беше особено познат, въпреки че се възхищавах на неговата старовремска, вехнеща красота. Радвах ли се на преместването? Не бях сигурна. Бертран така и не попита какво искам. Всъщност почти не бяхме обсъждали темата. Той подходи към всичко с присъщия си замах. Без мен.

— Ето го — каза Зоуи. — Закъсня само с половин час.

Наблюдавахме как Бертран се задава по улицата с типичната си наперена походка. Беше висок, мургав и сексапилен. Архетип на френския мъж. Както обикновено, говореше по телефона. Зад него вървеше съдружникът му Антоан. Имаше брада и поруменяло лице. Офисът им се намираше на улица „Аркад“, точно зад църквата „Мадлен“. Бертран беше работил дълго в едно архитектурно бюро, още преди да се оженим, но от пет години имаше собствена проектантска фирма заедно с Антоан.

Бертран ни помаха и посочи към телефона. Присви вежди и вдигна рамене.

— Ох, не може да прекъсне разговора — подметна саркастично Зоуи. — Как ли пък не!

Зоуи беше само на единайсет, но понякога ме обземаше чувството, че вече е тийнейджърка. Заради високия й ръст — и „огромните“ крака, както самата тя добавяше мрачно — всичките й приятелки изглеждаха като джуджета до нея. Преждевременно развитата й интелигентност често ме оставяше без думи. Имаше нещо зряло в сериозните й лешникови очи и начина, по който замислено вдигаше брадичката си. Винаги е била такава, още като дете. Спокойна и трезва, понякога прекалено трезва за възрастта си.