Читать «Платинената пантофка» онлайн - страница 5

— Насам, насам, търсачи на веселия! Световноизвестният чародеец Мишлето Мики от мистериозните острови Балуба-ба предлага радост в пакетчета! Точно тегло и високо качество! Няма лъжа и измама, няма тайни съглашения с дяволи! Всичко е ловкост на ръката и тайна на реквизита!

Над главите ни се сипеше приказен дъжд от чудесии, залата пламна от цветове и глъч, разлюля се от смях и тогава се чу тревожният сигнал на Миранда и всички млъкнахме.

— Не разбирам нищо, нищичко! — каза роботът.

4

— Ей, вижте, момчета и момичета, вижте! — и Буратино започна да подскача на един крак. — Тези и тримата са еднакви, ехе-хееее…

Другите започнаха да подскачат след него и да припяват: „Всички са еднакви! Всички са еднакви!“.

— Как еднакви? — озъби се Шърууд.

— Ами така, като по модел. А ние сме различни.

— Това не е предимство. И зависи от генетичната програма.

— Прав е — добави мъдро Доналд. — Ще знаете, зависи само от генетичната програма. В книгата на Умния таралеж, който стана академик, пишеше, че е възможно да има и такава цивилизация, тоест — отделните екземпляри да си приличат. Аз не вярвах, но фактите ме убеждават.

— Лошо им работи матрицата — продължи Котаракът с чизми. — Като че ли е заяла на един и същ зъбец. Но предлагам да им простим, те не са виновни…

— Така трябва да бъде! — опита се да опонира Роланд. — Вие като сте различни, как се продължавате?

— Да се продължаваме ли? — опули се Оловното войниче, сякаш долавяйки в този глагол някаква смътна приятност.

— Точно, имам предвид като умре…

— Млъкни, Роланд! — креснах. — Не казвай тази дума за тях, моля те.

— Странно е, че ни познавате. Ваши хора не са идвали насам, нали? — попита Алиса.

— Не са.

— А, веднъж един дойде — започна Пипи Дългото чорапче. — Честна дума, казваше се Хай Шан и беше от Гватемала, където всички вървят заднишком. Аз точно подпалвах Вила Вилекула, когато дойде господин Нелсон и ми каза, че Хай Шан първо си бръкнал в носа, а после помислил ушите на коня за сладкиш и ги изял.

— Много лъжеш, Пипи! — сръга я Василиса.

— Ама нали вече казах честна дума, защо да не лъжа?! Обаче този момент един облак ми облиза сладоледа — много нахакан облак! — и аз не можах да видя Хай Шан.

— Тази не беше ли от Астрид Линдгрен? — попита Миранда.

— Не, аз съм от Белгийско Конго, където всички лъжат. Започват в седем сутринта и продължават до залез слънце.

— Не, ти си от Астрид Линдгрен! — тъпо настояваше Миранда.

— Добре де, много важно! Ти пък си от Страната на квадратните кратуни!

Така си говорехме, беше приятно, вярвай ми. С тях ставахме мънички, по-ниски от лалетата, отваряхме скърцащите врати на отдавна ненаселвани крепости, докосвахме с магически жезъл забравени спомени и те се събуждаха. Аз исках да съм близо до Снежанка. Смешно ли ти е? Астронавтът първа категория, командирът на „Санчо Панса“, побеляващият междупланетен скитник и авантюрист искаше да докосва белите къдри на роклята й. Смешно ли ти е?

Във всеки от нас, колкото и уморен да е той, живее едно дете, което се промъква през тайните входове на таваните и зад прозрачните завеси на паяжините открива своето царство, затворено в няколко изкорубени куфара. Там непременно има грамофон с фуния, счупен бинокъл, книжки с плесенясали страници (шшт! — на корицата мъж и жена се целуват!), старо войнишко кепе, скъсана лява обувка, пожълтели снимки, на които не можеш да познаеш никого. И — щях да забравя — нещо, което може да служи за пушка. После излизаш на заляната от светлина улица, между паветата расте трева, стъкълца бляскат като мъниста и отгоре идва бай Александро, дето продава играчки с дървени гимнастици и вика момичетата в своето мазе, ама те още не отиват, по-късно ще разберат какво се прави там, а сега играят с теб в онзи рай между пет кюшета.