Читать «Платинената пантофка» онлайн - страница 4

— Обидно е, момчета — започна Елиза. — Виждате ни за първи път и изведнъж „Не вярваме!“.

— Ама наистина е обидно — намеси се след нея и Оловното войниче. — Аз по устав трябва да имам воинска чест и… Нали така, Доналд?

— Хич не ми пука какво точно трябва да имаш — вметна патето Доналд.

— Ние ли не ви познаваме? — изкрещя отново Шърууд. — Всички ви знаем, до един!

Тогава нещо се събудиш и властно нахлу в мен.

Докосване до лицето й, бяло като сняг и алено като кръв, под елхата, от която валеше огнен дъжд в разтворените ни шепи. Шоколадени бузки, магията на пламналите конусчета, многоцветните отражения на стъкълцата, играта на фойерверките, паяжината от книжни лентички. И тя, като восъчна фигура до Дядо Мраз. Тънките гласчета на другите ме притискаха, всички искаха да отидат до нея, затова не чух думите й, видях само как избухнаха светлинките на целофанената обвивка на подаръчето, спряха за миг до панделката, после продължиха към звездите и точно тогава — докосването на лицето й. Ухаеше на вятър и борови съчки. Когато ме целуна, чух звънчетата на горската шейна, звънливия смях на джуджетата, после тя влезе със заскрежени ботушки в смутената ми душа, научи ме да се връщам насън при нея, за да ме докосва пак и пак със студеното си като снежинка носле. И никога повече не дойде; на следващия празник Дядо Мраз миришеше на вино, а Снежанка беше с черен грим под очите.

Видях я едва сега, на стотици милиони километра от фоайето на старото кино с мирис на цигари и влага (там работеше татко), пред мрачния силует на Юпитер; прониза ме полузабравено ухание на вятър и борови съчки и желанието да я докосна, за да се убедя, че съществува и не видение е живяло в мен през всичките четиридесет години.

— Не знаете истината — за първи път се обади Ниехоф. — Ние наистина ви познаваме, вие сте герои от нашите приказки.

— А какво е това приказки? — попита Пепеляшка.

Всезнаещият Шърууд се смути, а Роланд започна разсеяно да регулира камерата.

— Литература за деца. — поднесе веднага услугите си Миранда.

— Какво значи литература? Какво е това деца?

— Литературата е светът, направен с думи. — опитах се да бъда понятен аз. — А децата…Те са много малки.

— Малки като мен? — попита Палечко.

— Почти. Те не познават нещата и ние им ги даваме с думи.

— А аз съм малък заради намалената функция на хипофизната жлеза.

— Стига! — изкрещя Роланд Ниехоф. — Аз съм плакал за теб.

Палечко се смути и се обърна към Котарака с чизми:

— Нали така беше? Хипофункцията на еозинфилните клетки в предния дял на хипофизата.

— Ей, вие — обади се Мишлето Мики. — Станахте много сериозни!

Запали кибритена клечка и я лапна. Свали черния си цилиндър и в него избухна букет от гълъби, апартната се напълни с удари на крила и бели пера, а след тях потече река от разноцветни ленти, смутени безпомощни зайчета и флагчета с нарисувани моркови.

— Заприлича на зверилница! — промърмори Шърууд.

— Какво пък толкова, приятно е. — отговори му Роланд през смях и хукна да гони един гълъб, всички ръкопляскаха, а Мики продължаваше да залива странната си компания със сгъваеми часовничета, чадъри, пухкави пантофки и бонбони.