Читать «Платинената пантофка» онлайн

Раз-два-три… Раз-два-три… Отмерен такт, галантен жест, поклон с усмивка. Златното флагче на косите й. Разпилени звезди по копринената рокля. Лице, алено като кръв и бяло като сняг.

Всичко бих приел — многоглави хидри от кондензираща се материя, червенополи медузи с очи от метализиран водород, мислещи облаци междузвездна плазма, хищни колонии от мегабактерии, сплетени на витла в мрачните леговища на времето. Но не и това. Не защото е необикновено, изумително, а тъкмо обратното, защото е изящно и възхитително като детски сън. В самотата ни ОНЕЗИ дойдоха неочаквано, преглътнахме възклицанията, Шърууд не намери време за своето класическо „Шокиран съм!“. А после — този валс. Раз-два-три… Раз-два-три… Едно мишле разхожда гъвкавите си пръсти по черно-белите правоъгълничета на клавесина.

В началото беше кошмарът на деветстотин деветдесет и седем денонощия път. Отлетяхме на трети ноември преди три години, след четири месеца бяхме около Марс, от април до юни пресичахме пояса на астероидите, накрая покълна моравата пъпка на Юпитер. Няма нищо по-отвратително от населената с видения пустош на космическото пространство, от самотата в черупката на безсилието, от тишината без дъно. Сетивата чакат дразнители и запълват безмълвието с измислици, потъваш в тях, протягаш с надежда ръце, но спасението и човекът до теб са обърнати гърбом и мъртвилото е толкова плътно, че ударите ти потъват в него като в еластична ципа.

Когато за първи път видях Юпитер отблизо, заприлича ми на препълнен балон, в средата — ален нар, пристегнат от тъмносини спирални артерии, с едра оранжева зеница, плътна, неподвижна, студена. Разбираш, че говоря за Червеното петно (отблизо то е доста по-различно и страшно!). Нашият „Санчо Панса“ бавно ротираше около оста си за изкуствена тежест и Окото през равни интервали изплуваше в каютата ми, надничаше през спуснатите щори, усещах по тила си парализиращото му докосване като ръка на измамник; влизаше при мен в часовете на почивка, лягаше на леглото до изтерзаното ми тяло, целуваше брадясалата ми буза и настояваше да си спомням разни неща — например погребението на мама. Или за теб. Не знам защо, но Окото много настояваше да си спомням за теб.

Няколко седмици живеех под терора на Окото, затова се зарадвах, когато Шърууд оголи пожълтелите си зъби в усмивка и рече:

— Шефе, утре можем да започваме. Ще активизираме Червеното петно с бързи неутрони. Ниехоф ще измерва вторичната радиация.

Станахме рано. След скучните тридесет минути мускулно натоварване, без дори да закусим, отидохме в апаратната и започнахме подготовката на експеримента. Работехме с желание, сякаш всеки искаше да отмъсти на Червеното петно, запълващо и без това напрегнатите ни нощи с подозрения и страх. Шегувахме се, бъбрехме глупости, Ниехоф разказваше за своята първа любов…

Да ти представа и четвъртия член на екипажа, единствения с женско име и женски навици — Миранда, корабния робот. Тя наистина е нетърпимо любопитна и бъбрива, почти суетна, помни всичко с подробности, трябва да ни следи, да се грижи за нас, да ни развлича. Дори Роланд Ниехоф понякога се шегува: „Ех, ако можеше и да се целува…“.