Читать «Платинената пантофка» онлайн - страница 3

В началото избухна пламъчето на златистите й коси; пробягна като искрица, блесна с отраженията си, защото плитката й беше обсипана със звездички. После чипото й носле като пързалка; очите, измити от някакво фантастично синьо ( при нас никога не си виждал такова синьо!). Накрая бялата й копринена рокля с голяма светлорозова яка, от която се стичаха щедри водопади коприна.

— Не ни ли очаквахте? — каза тя с усмивка.

След нея се вмъкна мъничко човече с дебели устни и висока шапка, подскачаше смешно на червените си ботушки, като поглаждаше с ръка виолетовата си ливрея. Държеше за ръка войниче с пушка и тиранти, което крачеше, без да свива коленете си.

— Добър ден, астронавти! — викна войничето с нарисувани черни мустачки. — Почетната гвардия на царство Бирлибания ви поздравява!

— Приятно ми е, Палечко! — представи се малкото човече, покланяйки се ниско.

След тях влязоха и другите. Всички бяха различни, облечени пъстро и красиво, като оживели фантазии, като шарени измислици. Правеха малък реверанс, усмихваха се сърдечно.

— Господи, какъв е този цирк! — изкрещя Шърууд.

— Защо цирк, господине. Това е контакт между братя по разум — рече Котаракът в чизми.

Направих крачка напред, трябваше да започна от някъде, да поема разговора….

— Аз съм командирът. Казвам се Антон. Може би първо трябва да се запознаем.

И те започнаха да се представят. Онази, със златистите коси, беше Спящата красавица. Тук бяха и Пепеляшка, и Малката кибритопродавачка, и Червената шапчица, и Оловното войниче, и Елиза — нали я помниш, на която братята са диви лебеди, — и Палечко, и Малкия принц, Василиса, Буратино, Пипи Дългото чорапче — всички, всички! Дори и моята Снежанка.

Стояха пред нас такива, каквито ги знаем. Каквито са идвали в сънищата ни, в онези стари цветни сънища, които принадлежат на всички. И са докосвали клепачите ни вместо „Лека нощ!“, след това вместо „Добро утро!“, оставяйки по нещо красиво до самото ни начало.

Сега ми е лесно да говоря, да се хваля, но тогава…

Опитах се да представя екипажа, излезе глупаво, защото бях прекалено сериозен. В този миг в цялата Слънчева система едва ли имаше същество с по-идиотска физиономия от Шърууд (сигурно, защото не можех да видя себе си.) Ниехоф стоеше встрани, безмълвен и непроницаем.

— Съвсем сме различни. Вероятно ви изглеждаме странно, особено аз. — каза Буратино.

— Нищо подобно! — реагира взривно Шърууд. — Глупаво сега изглеждаме ние с нашите нормални мутри. А ти, с дългия нос, наистина ли си от дърво?

— Честна дума. Дървото може да пренася и натрупва вещества, значи може…

— Не може! — категорично отсече Шърууд и обърна глава, за да демонстрира, че въпросът за него е решен, но секунда след това — вероятно, за да бъде по-убедителен — отново се извърна към всички и започна с тържествен глас:

— Аз не вярвам! Включени сме в някакъв опасен експеримент. Това не може да бъде, просто защото е невъзможно. Все едно дали халюцинираме спонтанно, или е външна намеса. Все едно — не вярвам!

Нашите гости го гледаха объркано и тревожно.