Читать «Платинената пантофка» онлайн - страница 7

— Може — отговори Котаракът с чизми. — Но ние живеем на Червеното петно, откакто съществува светът. Така пише и в книгите на Умния таралеж: „Ние сме вечни, защото сме необходими. Ние сме навсякъде и във всеки, защото сме необходими.“

— Но в нашите книги ви има, обясни това! — продължаваше Шърууд с досадна упоритост.

— Не знам, господине, не разбирам как може да е станало. Сигурно се проектираме някак в душите ви или с някакви излъчвания…Нищо не мога да кажа. Такава е нашата цивилизация — всички сме различни и от самото начало сме разделени.

— Разделени ли? — попитах.

— Разделени сме на добро и зло — продължи Котарака с чизми. — Так сме се родили — едни са добри, други са лоши. Планетата ни беше от две равни половини, в едната живеехме ние, в другата — лошите. Но те започнаха война срещу нас. Министър им е Карабас Барабас, а генерал — Деветоглавия змей. Ние нямаме оръжия и те ни побеждават лесно.

— А защо не си направите? — попита Роланд.

— Тогава вече няма да сме цивилизацията на доброто. Трудно е да се бориш с тях, всички са зли — и Баба Яга, и Грозната вещица, и Пъпчивия великан, и Злата магьосница. Окупирват наши територии, свиха ни съвсем. Вижте колко малко остана от Червеното петно.

— И вие не се съпротивлявате? — намеси се Шърууд.

— Искаме да ги направим добри.

— Глупости! — скочи Шърууд. — Злото никога не става добро.

— Става, господине, става — каза Василиса. — Но трябва много да вярваш.

— Но докато ние си вярваме и превъзпитаваме, те ще ни унищожат! — възкликна Оловното войниче. — Дайте ми истинска пушка и…

— Дошли сме при вас да преговаряме. — рече Котаракът с чизми.

— Можете да започвате. — подканих ги. — Имам пълномощията на Земята.

— Външнополитическият съвет на Бирлибания реши да се обърне към вас с молба за помощ — рече бавно Котарака с чизми като опитен шарже д’ афер.

— Не разполагаме с оръжия.

— Оставете оръжията — продължи той. — И без това няма да ги използваме. Искаме само да подкрепите цивилизацията на доброто в дипломатическите сфери.

— Изглежда лесно, но не е. — каза Ниехоф. — Ние имаме началници, център, световна организация. Трябва да се допитаме до тях.

— Защо, нали става дума за доброто?

— Дори и тогава нашите хора трябва да кажат да или не. Ще ни отнеме едно-две денонощия. А може и повече. — Аз умишлено исках да отложа, за да преценим добре нещата. Бях объркан.

— Това беше всичко. Ние се оттегляме с надежда — каза дипломатът с чизми и стана. След него станаха и другите и започнаха да се сбогуват.

Преди да влезе в изолационната, Снежанка пак докосна бузата ми със студеното си като ледено късче носле и съвсем до ухото ми прошепна:

— Сигурно съм била аз…

И нищо повече. Отидоха си. В залата останаха само трима брадясали мъже в компанията на един досаден робот.

6

Мълчахме час или повече. Трима мъже, прекарали заедно деветстотин деветдесет и седем денонощия в ужасната прегръдка на Космоса, нямаше какво да си кажат. Само Шърууд веднъж наруши тишината с предложение да хапнем, но призна, че той самия не бил гладен, и продължи да гледа през илюминатора към Юпитер. Ниехоф въртеше превключвателите на магнетофона уж равнодушно, но съм сигурен, че търсеше точно видеозаписа на танца. Вероятно всички искахме да върнем записа в самото начало и да преживеем отново слънчевия парад, но никой не събираше смелост да го каже, страхувайки се от острия език на останалите.