Читать «Резерватът на таласъмите» онлайн - страница 72

— Харлоу, знам всичко това. Според мен, ваше право си е да го продавате. Спомням си, когато го докарахте, университетът не взе участие. Разноските по пренасянето бяха ваши и…

— Трябва да се стискаме, да просим, да вземаме заеми — обясни Шарп. — Разработвахме програма след програма, сериозни, солидни програми, които ще се разплатят със знания и нови данни, предлагахме ги, но никой не ги купува. Представяш ли си? Може да се надникне в цялото минало, а никой не се интересува. Страхуват се, вероятно, че ще преобърнем някои от любимите им теории, така грижливо разработени. А ние трябва някак си да намерим пари и да продължим работата си. Да не мислиш, че ми харесват нещата, които вършим, за да се сдобием с повече пари? Като цирка с тоя Шекспир и колко ощеа име Симънсън, нали?

— Разбирам накъде биеш. Възможно е, но е много малко вероятно. През двадесет и първия век Симънсън е правел някакви проучвания, свързани с времето, и е претендирал за известен успех, но признал, че е срещал трудности с контролирането. Съществува легенда, че е изгубил един-двама във времето, изпратил ги е в миналото, а не е можал да ги върне. Но въпросът, дали действително е имал успех, винаги остава открит. Бележките му, тези, които имаме, не са много показателни, а публкации няма, Работил е тайно, защото изглежда е мислил, че пътуването във времето ще се окаже златна мина и ще може да го предлага на научни експедиции, на любители на лова в местности за едър дивеч — за такива неща, разбираш ли. Изглежда е имал идеята да се върне в древна Южна Африка и да разчисти диамантените кимберлитови тръби. Затова го е държал в тайна и никой никога не е знаел какво наистина е направил.

— Но е допустимо — настоя Максуел. — По време съвпада. Симънсън и Ламбърт са били съвременници и в стила на Ламбърт има рязък обрат, сякаш нещо се е случило. Това нещо е могло да бъде едно пътуване във времето.

— Разбира се, възможно е — отвърна Шарп. — Но не се обзалагам, че е така.

20

Когато Максуел излезе от сградата на Времето, звездите вече се показваха и подухваше хладният нощен вятър. Големите брястове — скупчена грамада сгъстяващ се мрак, закриваха светлините от прозорците на зданието отсреща.

Максуел потрепера, вдигна яката на сакото около врата си и бързо слезе по стълбите към тротоара, встрани от алеята. Навън имаше малко хора.

Разбра, че е гладен. Не беше ял от сутринта. А да мисли за глада, когато и последната надежда е разбита, му се струваше смешно. Беше не само гладен, но и без покрив, защото, ако се надяваше да избяга от репортерите, не трябваше да се връща при Уп. Макар че вече нямаше причини да ги отбягва. Нямаше нито да загуби, нито да спечели, ако им разкаже историята си. Но потрепера при тази мисъл, при мисълта за недоверчивия израз, който ще придобият лицата им, за въпросите, които ще му задават и за ироничния стил, който после най-вероятно ще употребят при описанието на случая.

Стигна тротоара и за миг застана, без да може да реши в каква посока да тръгне. Напразно се опитваше да си спомни къде би намерил кафене или ресторант, при това непосещавани от онези от факултета, които биха го познали. Тази вечер, повече от всяка друга, изпитваше отвращение към въпросите.