Читать «Резерватът на таласъмите» онлайн - страница 68

С живия Банши трудно можеше да се разбереш. С мъртвия не беше по-лесно. За кратко време почувства състрадание към него, каквото човек трябва да чувства към всичко умиращо. Но разбираше, че състраданието е излишно, защото Банши умря с безмълвен присмех над човешката раса.

Оставаше само една надежда, да склони Времето да забави продажбата на Артефакта, за да има възможност да говори с Арнолд, да му разкаже историята си и да го убеди някак си, че говори истината. А тази история, Максуел добре разбираше, сега стана дори по-фантастична от преди.

Обърна се и започна да се спуска по дефилето. Преди да стигне до гората, се спря и погледна назад, към склона. Трънката стоеше на фона на небето здраво, твърдо вкоренена в земята.

Когато отмина танцувалната поляна на феите, видя група троли да работят сърдито, като заравняваха земята и слагаха нови чимове по издълбаните от камъка места. От камъка нямаше и следа.

18

Максуел беше на половината път до Уисконсинското университетско градче, когато се яви Духа и седна до него.

— Имам поръчение от Уп — започна той, пренебрегвайки всякакви предварителни встъпления към разговора. — Не трябва да се връщаш в колибата. Вестникарите изглежда са те подушили. Когато дойдоха да разпитват, Уп премина към действие без, струва ми се, много, много да му мисли и разсъждава. Изхвърли ги насила, но те продължават да се навъртат наоколо и да те търсят.

— Благодаря. Признателен съм ти за съобщението. Но всъщност, струва ми се, сега то няма голямо значение.

— Събитията не се ли развиват добре?

— Едва ли изобщо се развиват — Максуел се поколеба, после му рече. — Предполагам, Уп ти е разказал какво става.

— Ние с Уп сме едно — отвърна Духа. — Разказа ми, разбира се. За него, струва ми се, беше ясно, че ти няма да възразиш. Но бъди спокоен…

— Не това. Само се чудех, ще трябва ли и пред теб да декламирам всичко отново. Тогава ти е известно, че отидох в резервата, да проверя каква е работата с картината на Ламбърт.

— Да — отвърна Духа. — Онази, която е у Нанси Клейтън.

— Имам чувството — рече му Максуел, — че открих повече, отколкото очаквах. Разкрих нещо, което съвсем не може да ни помогне. Именно Банши е осведомил колесатия за цената, искана от кристалната планета. Банши е трябвало да ми я каже, но вместо на мен я е казал на колесатия. Твърди, че е известил колесатия, преди да е знаел за мен, но аз малко се съмнявам. Банши умираше, когато ми го каза, но това не означава, че е говорил истината. Винаги е бил хитрец и особняк.

— Умира ли Банши?

— Вече е мъртъв. Поседях при него, докато умре. Не му показах снимката на картината. Сърце не ми даваше да му досаждам.

— И въпреки това той ти каза за колесатия.

— Само за да разбера, че е мразел човешкия род от самото начало на неговата еволюция. И за да разбера, че накрая си оправяше сметките. Искаше му се да ми каже, че и таласъмите, и другите от Мъничкия народ ни мразят, но не го изрече ясно. Вероятно знаеше, че не бих му повярвал. Но нещо, което ми беше казвал О’Тул по-рано ме караше да разбирам, че сигурно съществува някаква наследствена неприязън. Неприязън — да, но навярно не и истинска омраза. Банши потвърди, че сделката за Артефакта е направена и Артефакта е действителната цена на кристалната планета. Мислех си го от самото начало, разбира се. А думите на колесатия снощи почти ме убедиха. Макар да не бях абсолютно сигурен, защото самият колесат не ми изглеждаше съвсем сигурен в тая работа. Иначе защо щеше да ме причаква и да ми предлага служба? Звучеше ми, сякаш се опитва да ме подкупи, сякаш се страхува от нещо, което мога да направя и да разваля сделката му.