Читать «Резерватът на таласъмите» онлайн - страница 67

— Да, знам — отвърна Максуел.

— Щеше да е толкова различно, ако нямаше хора. Когато дойдохме най-напред тук, и бозайници почти нямаше, да не говорим за примати. Можехме да го предотвратим, това възникване на примати. Можехме да ги смачкаме още в зародиша им. Имаше и известни дискусии по въпроса, защото тази планета се оказа многообещаваща и не ни харесваше мисълта, че трябва да се откажем от нея. Но съществуваше един древен закон. Разумът се среща твърде рядко, та да застане някой на пътя на неговото развитие. Той е скъпоценно нещо, и дори когато с голяма неохота отстъпихме, пак трябваше да признаем, че той е скъпоценно нещо.

— Но вие останахте. Може да сте отстъпили, но останахте.

— Беше твърде късно. Нямаше къде да отидем. По-старата планета умираше още тогава. Нямаше смисъл да се връщаме. И тази планета, колкото и странно да ти се струва, стана наш дом.

— Сигурно мразите нас, хората.

— Едно време, да. И предполагам, омраза още има. С времето тя попрегоря. Или гори слабо може би, но никога не изчезва съвсем. А изглежда дори в омразата си ние се гордеем с вас. В противен случай, защо по-старата планета ще ви предлага знанията си?

— Но вие ги предложихте и на колесатия.

— На колесатия ли, о да, разбирам кого имаш предвид. Но всъщност, ние не му ги предложихме. Явно някъде далеч в космоса колесатият е дочул за по-старата планета. И за това, че планетата има нещо, което желае да продаде. Той дойде при мен и ми зададе само един въпрос — каква е цената за стоката. Не зная дали му е известно какво се продава. Той каза само „стоката“.

— И ти му отвърна, че цената е Артефакта.

— Разбира се, това му го казах. Защото тогава не ми беше съобщено за теб. Едва по-късно ме уведомиха, че след известно време трябва да ти обявя цената.

— И, разбира се, ти се готвеше да го направиш?

— Да — отвърна Банши. — Готвех се да го направя. Сега го направих и въпросът е приключен.

— Можеш ли да ми кажеш още нещо. Какво представлява Артефакта?

— Това не мога да направя.

— Не можеш или не искаш?

— Не искам — отвърна Банши.

Предадена, помисли си Максуел. Човешката раса е предадена от това умиращо същество, което независимо от казаното, никога не е имало намерение да му съобщи цената. Това нещо, което в продължение на много хилядолетия е хранело студена омраза срещу човечеството. И сега, отивайки в небитието, му разказваше и му се присмиваше, за да знае той как са предадени хората, за да знае човешката раса, сега, когато е твърде късно, какво точно е станало.

— Казал си на колесатия и за мен. Ето защо Чърчил се озова на гарата и ме чакаше, когато се завърнах на Земята. Обясни, че е пътувал, а никакво пътуване не е имало. — Той гневно се изправи. — А какво ще кажеш за онзи Максуел, който умря?

Завъртя се към дървото, но то беше празно. Тъмният облак, полюляващ се около стъблото, беше изчезнал. Клоните се открояваха рязко на фона на западното небе.

Изчезна, помисли си Максуел. Не умря, а изчезна. Субстанцията на едно стихийно същество се разпадна на елементите си, невъобразимите връзки, които са ги държали в странното подобие на живот накрая се разхлабиха, за да може то да излети, да се разнесе във въздуха и в слънчевата светлина като шепа прах, хвърлен на вятъра.