Читать «Резерватът на таласъмите» онлайн - страница 66

— Ти не си от моя народ. Натрапваш ми се. Но казваш, че идваш да поседиш при мен. Защо го правиш?

Максуел излъга. Друго не можеше да направи. Не можеше, помисли си той, да каже на умиращия, че е дошъл за информация.

— Работил съм с твоя народ и той започна много да ме интересува.

— Ти си Максуел. — рече Банши. — Чувал съм за теб.

— Как се чувстваш? — попита Максуел. — Мога ли да направя нещо за теб? Нещо да ти трябва?

— Не — отвърна Банши. — От нищо не се нуждая. Почти нищо не чувствам. Там е бедата, че нищо не чувствам. Моята смърт се различава от вашата. Тя почти не е физическа. Енергията изтича от мен и най-после не остава нищо. Като трепкаща светлина, която някрая угасва.

— Мъчно ми е — каза Максуел. — Ако говоренето я ускорява…

— Говоренето може да я ускорява малко, но това вече няма значение за мен. Не съжалявам. Не се разкайвам. Аз съм почти последният. Останали сме още трима от нашите, ако броим и мен, но мен не си струва да броим. От хиляди — само двама са останали.

— А таласъмите, тролите, феите…

— Не разбираш — прекъсна го Банши. — Никой не ти е казал. А ти никога не си помислял да попиташ. Назованите от теб са от по-късно време, дойдоха след нас, когато планетата вече не беше млада. Ние сме колонизатори, сигурно знаеш това.

— Мислех си го, но от няколко часа насам.

— А би трябвало да го знаеш — продължи Банши. — Та ти беше на по-възрастната планета.

Максуел ахна:

— Откъде знаеш?

— Как дишаш въздуха? — запита Банши. — Как виждаш? Да контактувам с древната планета за мен е толкова естествено, колкото за теб да дишаш и виждаш. Не са ми казали. Знам.

Ето значи каква е работата, помисли си Максуел. Банши е бил източникът на сведения за колесатия, а Чърчил трябва да е този, който е предупредил колесатия за факта, че Банши има информация, той се е досетил, че Банши притежава данни, за които никой не предполага.

— А другите — тролите, та…

— Не. Път се откри само за баншите. Това беше наша работа, наша единствена цел. Ние осъществявахме връзката с по-възрастната планета. Ние бяхме комуникаторите. Когато по-старата планета разпрати колонизатори на необитаемите светове, стана необходимо да се установят някои средства за свръзка. Всички ние бяхме специалисти, макар тези специалисти сега да имат малко значение и почти всички са измрели. Специалистите бяха първите. Онези, които дойдоха по-късно бяха само заселници с предназначение да заживеят на Земята.

— Имаш предвид тролите и таласъмите ли?

— И тролите, и таласъмите, и останалите. Със способности, разбира се, но не специалисти. Ние бяхме инженерите, те — работниците. Между нас имаше пропаст. Затова няма да дойдат и поседят при мен. Старата пропаст още съществува.

— Уморяваш се — каза Максуел. — Трябва да пазиш силите си.

— Няма значение. Енергията изтича от мен, а щом енергията си отива, животът също си отива. Това мое умиране не засяга нито материята, нито тялото, защото в действителност, аз никога не съм имал тяло. Бях само енергия. И това няма значение. Защото по-възрастната планета също умира. Ти видя моята планета и знаеш.