Читать «Резерватът на таласъмите» онлайн - страница 65

Той посегна за снимката и наведе глава, за да я разгадае.

— Тролите, разбира се — рече той. — Но тези, другите, не познавам. Сякаш ей сега ще се сетя, а не мога. Има предания, стари, стари предания…

— Уп видя картината. Ти, разбира се познаваш Уп?

— Големият варварин, който претендира да ти е приятел.

— Той ми е приятел — отвърна Максуел. — И Уп си спомня тези неща. Стари, от древни времена.

— Но с каква магия са ги снимали?

— Това не знам. Снимката е на картина, рисувана от един човек преди много години.

— По какъв начин…

— Не знам — продължи Максуел. — Мисля, че е бил там.

Мистър О’Тул вдигна халбата си и видя, че е празна. Заклатушка се към бурето и я напълни. Върна се с питието, взе снимката и макар с малко помътен поглед, внимателно я заразглежда.

— Не знам — каза накрая. — Имало е други от нашите. Много и различни, които днес вече ги няма. Ние тук сме „опашката“ на едно благородно население.

И бутна снимката обратно през масата.

— Може би Банши ще ти каже — предложи той. — Годините на Банши не могат да се назоват.

— Но Банши умира.

— Да — каза мистър О’Тул. — Лош ден, горчив ден е този за него, без никой да бди над умиращия.

Вдигна халбата си и рече:

— Пий. Пий. Ако си пийнеш повечко, може би няма да ти се струва толкова лоша.

17

Максуел зави зад порутената колиба и видя трънката, която се изправяше от едната й страна. Имаше нещо странно в дървото. Сякаш облак мрак се бе настанил по вертикалната му ос, създавайки впечатление за масивен ствол, от който излизат тънки и къси вейки с бодли. И ако О’Тул казваше истината, помисли си Максуел, този тъмен облак, увиснал като грозд на дървото, трябва да е умиращият Банши.

Той бавно прекоси разстоянието, което ги разделяше и спря на няколко стъпки от дървото. Черният облак се раздвижи неспокойно като кълба леко подухван дим.

— Ти ли си Банши? — запита Максуел дървото.

— Дошъл си твърде късно, ако искаш да разговаряш с мен.

— Не дойдох да говорим — каза Максуел. — Дойдох да поседя при теб.

— Седни, тогава. Няма да е дълго.

Максуел седна на земята и присви колене до гърдите. Пусна ръце и опря длани на рогозката от суха и пожълтяла трева. Долу, под него, есенната долина се простираше до далечния хоризонт, до хълмовете на север от реката — те не приличаха на възвишенията от този южен бряг, а бяха полегати, вълнообразно разположени хълмове, които се издигаха към небето като наклонена стълба.

Над хребета, зад него, приплясваха криле и през синята мъгла, надвиснала над дефилето, което стръмно се спускаше надолу, стремително мина ято косове. Но освен този единствен миг, когато крилете удряха във въздуха, там цареше мека, нежна тишина, която не таеше нито ярост, нито заплаха, сънлива тишина, в която спокойно се издигаха хълмовете.

— Другите не дойдоха — каза Банши. — Най-напред помислих, че може и да дойдат. За миг помислих, че ще забравят и ще дойдат. Сега между нас не би трябвало да има различия. Едно и също е за всички ни, бити сме на равна нога. Но старите условности още не са разчупени. Старите обичаи се тачат.

— Говорих с таласъмите — уведоми го Максуел. — Устройват ти помен. О’Тул тъжи и пие, за да притъпи мъката.