Читать «Резерватът на таласъмите» онлайн - страница 64

— Знаеш много добре, че никому няма да кажа и дума от разговора ни.

— Да, разбира се — каза мистър О’Тул. — Не за това се тревожа. Ти си почти от нашите. Толкова си близък с таласъмите, колкото изобщо е възможно за един човек.

— Правиш ми чест — отвърна му Максуел.

— Ние сме древни, по-древни струва ми се, отколкото човешкия ум може да си представи. Не искаш ли да видиш сметката на това гнусно питие, за да започнеш нова чаша?

Максуел поклати глава.

— Ти продължавай, напълни си пак халбата. Аз ще си седя тук и ще се наслаждавам на моята, вместо да се давя в нея.

Мистър О’Тул направи още едно пътешествие до бъчвата и се върна с препълнена халба, трясна я на масата и сам се настани изискано и удобно.

Много години са минали — каза той, клатейки тъжно глава. — Страшно отдавна е било и тогава един гаден малък примат идва и ни разваля всичко.

— Много отдавна… — изрече Максуел. — Още в Юрския период ли?

— Говориш със загадки. Не разбирам термина. Но ние сме били много различни видове, а днес сме малко и не в такова разнообразие. Отмираме доста бавно, но неумолимо. И ще осъмнете някой ден, когато не ще може да откриете нито един от нашите. Тогава вие, хората, ще имате всичко за себе си.

— Разстроен си — предупреди го Максуел. — Знаеш, че не това искаме. Положили сме толкова усилия…

— Усилия от любов ли? — запита таласъмът.

— Да, дори бих казал, с много любов.

Няколко сълзи потекоха по бузата на таласъма и той вдигна косматата си груба ръка, за да ги избърше.

— Не ми обръщай внимание — рече той на Максуел. — В страшно лошо настроение съм. То е заради Банши.

— Банши приятел ли ти е? — запита с известна изненада Максуел.

— Не ми е приятел — отвърна мистър О’Тул. — Той е от едната страна на линията, аз — от другата. Стар враг е, но все пак е един от нашите. Един от истински древните. Задържа се по-дълго от другите. И с повече съпротива умира. Всички останали са мъртви. А в дни като този старите различия бързо изчезват. Не можем да седим при него като при умиращ, както съзнанието повелява, но и без да вършим това, ние му засвидетелстваме почитта си с помен. И тогава тези ниско пълзящи троли, без капка чест у тях…

— Искаш да кажеш, че никой, никой тук, в резервата, не може да поседи при умиращия Банши.

Мистър О’Тул уморено поклати глава.

— Нито един от нас. Против законите е, нарушава се старият обичай. Не мога да те накарам да разбереш. Той е от другата страна на линията.

— Но е съвсем сам.

— В един трънков храст — обясни таласъмът — до хижата, където му беше убежището.

— На трънков храст ли?

— В тръните — рече таласъмът — се крие вълшебство, в самото дърво…

Той се задави, грабна бързо халбата и я вдигна към устата си. Адамовата му ябълка заподскача.

Максуел бръкна в джоба на сакото си и измъкна снимката на изгубената картина на Ламбърт, която висеше снощи на стената у Нанси Клейтън.

— Мистър О’Тул, трябва да ви покажа нещо.

Таласъмът остави халбата.

— Да видя, тогава. Толкова заобикалки, а ти си имал нещо определено да свършиш.