Читать «Резерватът на таласъмите» онлайн - страница 62

— Пеш ли? — запита Максуел.

— Да, разбирам, слабо схващаш смисъла на случилото се. Камъкът ми, на който трябва да се покатеря, за да яхна стария Добин. Без камък за качване няма конна езда и аз нещастният трябва да бъхтя пешком, много да страдам и да се задъхвам.

— Разбирам — отвърна Максуел. — Прав си, най-напред не схванах смисъла.

— Тия мръсни троли — продължи мистър О’Тул, скърцайки със зъби от ярост, — пред нищо не се спират. След камъка ще дойде ред на замъка, парче по парче, камък по камък, докато остане само голата скала, на която някога са го издигнали. При тези обстоятелства е необходимо зародишът да се убие бързо и решително.

Максуел рязко обърна поглед надолу.

— И какво излезе накрая? — запита той.

— Подгонихме ги с викове — каза таласъмът с някакво задоволство. — Разпръснаха се като яребици. Ще ги измъкнем изпод скалите, от скривалищата им в храстите и ще ги впрегнем като мулета, на каквито всъщност поразително приличат, и те най-усърдно ще довлекат камъка обратно на мястото му.

— Връщат си, загдето им разруши моста.

Мистър О’Тул се олюля от раздразнение.

— Грешиш! — извика той. — От велико състрадание към тях, което те не заслужават, се въздържахме да не го разрушим. Само две малки камъчета и това е всичко, две малки камъчета и много шум около тях. Тогава те развалиха магията над летящата метла и над сладката Октомврийска бира, а ние — простодушни и добри по природа им простихме и всичко останало.

— Направили са магията над бирата ли? Мислех, че е невъзможно, щом веднъж някои химически необратими изменения…

Мистър О’Тул отправи презрителен поглед към Максуел.

— Дрънкаш на научния си жаргон, който е подходящ за заблуди и глупости. Не мога да проумея интереса ти към тая ваша наука, когато можеш да овладееш магията, стига само да ни попиташ и да пожелаеш да я научиш. Но да ти призная, след като отървахме бирата от магията нещо не бе съвсем в ред с нея. Все се усеща слаб мирис на мухлясало. Но по-добре такава, отколкото никаква. Само ела с мен и ще я опитаме.

— През целия ден нищо по-хубаво не се е казало — отвърна Максуел.

— Тогава да се оттеглим — извика мистър О’Тул — в изложените на течение зали, построени толкова неумело от вас, побърканите хора, които са си мислели, че безумно обичаме развалините. Да се нагостим с халби пенливо пиво.

В изложената на течение огромна зала на замъка мистър О’Тул източи бира от едно грамадно буре, поставено върху две магарета за рязане на дърва, и донесе халбите върху грубо одяланата маса пред голямата каменна камина, където слабият, тлеещ огън димеше неприятно.

— И най-голямото кощунство е — продължи мистър О’Тул като вдигна халбата си, — че извършиха това глупаво престъпление с камъка, когато ние, таласъмите се готвим за помен.

— Помен ли каза? Извинявай. Не съм знаел…

— О, не е от нас — побърза да съобщи мистър О’Тул. — С изключение на мен самия, цялото таласъмско племе е в отвратително добро здраве. Обредът е за Банши.

— Но Банши не е умрял.

— Не е умрял, но умира — обясни мистър О’Тул. — О, колко жалко. Да си последният от една велика и благородна раса в този резерват, а онези, които все още са останали някъде по света, могат да се преброят и на по-малко от пръстите на едната ти ръка.