Читать «Резерватът на таласъмите» онлайн - страница 60

Максуел мина по високия, сводест пешеходен мост, извил се над двойното шосе, и от другата страна намери пътека, която водеше към падината.

Дърветата го заграждаха отвсякъде и той вървеше през една притаила дъх приказна земя. Откри, че се движи бавно и внимателно, да не би някое бързо движение или звук да наруши горската тишина. От клонестия балдахин се спускаха листа, трепкащи разноцветни криле нежно падаха на земята. Пред него изтича мишка. Свила се в бързината като топка, тя се промуши през окапалите листа и изчезна, без дори да изшумоли. Далече в падината изпищя сойка, но сред дърветата този писък прозвуча приглушен, смекчен от присъщата му пронизителност.

Пътеката се разделяше. Лявото разклонение продължаваше към падината, дясното свиваше към скалата. Максуел пое по дясната пътека. Предстоеше му дълго, уморително изкачване, но реши, че няма да бърза и често ще почива. Грехота е в такъв ден, каза си той, да не спира за почивка колкото се може повече, а да пести времето, което в края на краищата щеше да го лиши от това място, изпълнено с багри и тишина.

Пътеката беше стръмна, с много завои, за да се избегнат масивните камъни по земята, закотвени в почвата, посивели от лишеи. Плътно го заобикаляха стволовете на дърветата, грубата тъмна кора на вековния дъб, атлазената белота на брезите с малки, светлокафяви петна там, където тънката кора се е обелила, но още се държи и полюлява на вятъра. Сред съборените по земята клони се издигаше отрупана със сочни плодове червена пирамида, а изсъхналите листа висяха като парцалива пурпурна мантия.

Максуел се изкачваше бавно, пестеше силите си, често се спираше да се огледа и да усети есента, обвила всичко наоколо. Накрая стигна поляната на феите, където от заклинанието на тролите се бяха спуснали с автолета на Чърчил. А право оттук, нагоре по пътеката се стигаше до хълма, където се намираше замъкът на таласъмите.

Постоя за миг на поляната, отпочина си и пак тръгна да се изкачва. Добин, а може и друг кон, който много приличаше на него, пасеше оскъдната трева, останала тук-таме на купчинки из ограденото с пръти пасище. Няколко гълъба прехвръкнаха край кулата на замъка, но други признаци на живот нямаше.

Внезапно крясъци нарушиха утринната тишина и от отворената врата на замъка излязоха група троли, които се движеха бързо и в странен строй. Бяха в три редици, и на всяка от тях през раменете имаше въже, точно както, помисли си Максуел, на старата картина „Бурлаци на Волга“. Добраха се до подвижния мост и сега Максуел видя, че трите въжета са привързани към един голям одялан камък, той се влачеше зад тях, и удареше ли се в моста, вдигаше тъп шум, който отекваше надалеч.

Старият Добин диво цвилеше, риташе нагоре с копита и буйно галопираше от вътрешната страна на оградата.