Читать «Резерватът на таласъмите» онлайн - страница 61

Тролите с големи зъби, блеснали на кафявите им сбръчкани, злобни лица, със сплъстени коси, които сега сякаш стърчаха повече от всякога, слизаха тежко по пътеката, влачеха огромния камък зад себе си, а той вдигаше кълба прах, когато се забиваше в земята.

От портата зад тях, разгорещени излязоха на рояк таласъми, въоръжени с тояги, мотики, вили, явно с всичко, което им е под ръка.

Максуел отскочи от пътеката, когато тролите връхлетяха отгоре му. Бягаха мълчаливо, с голяма решителност, въжетата се опъваха от товара, а ордата таласъми ги следваше с диви, войнствени викове и крясъци. Най-отпред на отряда таласъми тежко бягаше О’Тул, лицето и шията му бяха посинели от гняв, в ръката си размахваше малка тояга.

На мястото, където Максуел се отстрани от пътеката, тя изведнъж започваше стръмно да се спуска надолу по каменистия склон към поляната на феите. На самия ръб на стръмнината каменният блок силно отскочи, тъй като предният му край се удари в ръба на една скала. Въжетата увиснаха отпуснати, а камъкът падна, подскочи още веднъж и после с разхлабени въжета се затъркаля стремително надолу.

Един от тролите погледна назад и нададе обезумял, предупреждаващ вик. Другите пуснаха въжетата и се пръснаха. Каменният блок се носеше надолу и с всяко ново завъртане набираше по-голяма скорост. Удари се в поляната на феите, изрови голяма дупка, отскочи за последен път във въздуха, стовари се в тревата и се плъзна, като изкърти чимове и изрови грозна дупка на танцувалната площадка. Блъсна се в огромен бял дъб в другия край на поляната и накрая спря.

Таласъмите с рев преследваха тролите по хълма, пръснаха се из гората, за да гонят крадците на камъка. Носеха се викове на страх, писъци на ужас, примесени с шума на множество тела минаващи през шубразите.

Максуел прекоси пътеката и закрачи към оградата. Старият Добин се беше успокоил и стоеше, подпрял долната си челюст на един от най-високите пръти, сякаш се нуждаеше от подпора. Гледаше втренчено надолу по хълма.

Максуел протегна ръка и погали коня по шията, нежно подръпна ухото му. Добин наклони мило очи към него и размърда горната си устна.

— Надявам се — каза му Максуел, — не очакват от теб да изтеглиш обратно камъка. Стръмно е и изкачването ще трае дълго.

Добин трепна безразлично с ухо.

— Доколкото познавам О’Тул — продължи Максуел, — не мисля, че ти ще трябва да свършиш това. Успее ли да хване тролите, те ще го направят.

Сега врявата по хълма стихна и след малко пуфтящ, с малката тояга през рамо, по пътеката се заизкачва О’Тул. Лицето му още беше мораво, но явно по-скоро от изтощение, отколкото от гняв. Бързаше към оградата и Максуел се запъти да го посрещне.

— Моля за най-големи извинения — рече мистър О’Тул с толкова тържествен глас, колкото успя при своята задъханост. — Зърнах те и се зарадвах на присъствието ти, но бях много сериозно и неотложно зает. Ти, струва ми се, стана свидетел на тази подла случка.

Максуел кимна.

— Задигнаха ми камъка за качване — беснееше мистър О’Тул. — Със злобното намерение да ме накарат да ходя пеш.