Читать «Резерватът на таласъмите» онлайн - страница 59

— Професор Максуел! — извика един глас.

Максуел се обърна. По стълбите слизаше Чърчил.

— Моля ви за момент, Максуел — каза той.

— Да, какво има Чърчил?

— Една дума. Насаме, ако дамата няма нищо против.

— Ще те почакам на шосето — рече Карол на Максуел.

— Не се тревожи — отвърна й Максуел. — Ей сега ще се оправя с него.

— Не, ще почакам. Не искам неприятности.

Максуел изчака, докато Чърчил слезе бързо по стълбите. Мъжът, леко задъхан, се протегна да хване Максуел под ръка.

— Цяла вечер се опитвам да се добера до вас — започна той, — но вие бяхте непрекъснато обкръжен от хора.

— И какво желаете? — попита го рязко Максуел.

— Колесатият — отвърна Чърчил. — Не му обръщайте внимание. Не познава нашите обичаи. Не знаех какво възнамерява да прави. Всъщност казах му да не…

— Тоест сте знаели, че колесатият може да ме причака?

— Казах му да не го прави — запротестира Чърчил. — Казах му да ви остави на мира. Много съжалявам, професор Максуел. Повярвайте ми, направих всичко възможно.

Максуел вдигна рязко ръка и сграбчи Чърчил отпред за ризата, осука я и го придърпа по-близо до себе си.

— Значи вие сте човекът на колесатия! — извика той. — Вие му придвижвате работите. Вие сте направили офертата за Артефакта и сте я направили за колесатия.

— Каквото съм направил — обяви сърдито Чърчил, — си е моя работа. Изкарвам си хляба с посредничество.

— Колесатите не са хора. Един господ знае какво е колесатият. На първо място, кошер, пълен с насекоми. Но какво друго — не знам.

— Съвсем законно е — каза Чърчил. — Има право да сключва сделки.

— А вие имате право да му помагате. Имате право да получавате възнаграждение от него. Но внимавайте как ще го спечелите. И не ми заставайте на пътя.

Той рязко отблъсна Чърчил от себе си. Мъжът се олюля, загуби равновесие, падна и преди да успее да се задържи, се търкули през няколко стъпала. Остана да лежи там проснат, без да се опитва да стане.

— В правото си съм да ви изхвърля през стълбите и да счупя гадния ви врат — каза Максуел.

Вдигна поглед към къщата и видя, че на вратата се беше събрала малка група хора, които го гледаха. Гледаха го и мърмореха помежду си.

Завъртя се кръгом и заслиза по стълбите.

Долу Карол отчаяно се беше вкопчила в обезумелия саблезъб.

— Милсех си, че ще се изскубне, ще се качи и ще разкъса тоя човек на парчета — задъхано рече тя. И погледна Максуел с нескрито възмущение. — С никого ли не можеш да се разбереш по човешки? — запита тя.

16

Максуел слезе от шосето там, където то се пресичаше с началото на „Падината на хрътките“ и застана за миг загледан в стръмните урви и резките очертания на есенните скали. Недалеч в падината, през обагрените в червено и жълто листа, съзря голия каменист склон на Котешката бърлога и там, горе, високо в небето, точно зад най-изпъкналите скали, знаеше, че ще намери замъка на таласъмите и един О’Тул, който живееше в него. А някъде в тази пустош беше и покритият с мъх мост, който служеше за свърталище на тролите.

Още беше ранна утрин, тъй като потегли доста преди зазоряване. По тревата имаше ледена роса и тя блещукаше по големите урви, неогряти още от слънцето. Въздухът имаше вкуса на вино, небето беше толкова бледо нежно синьо, сякаш без цвят. И над всичко това, над целия пейзаж витаеше чувството за някакво странно очакване.