Читать «Резерватът на таласъмите» онлайн - страница 36

— От петдесет милиарда години — допълни Уп. — Петдесет милиарда години познание.

— Най-малко толкова — каза Максуел. — А може и много повече.

Те седяха мълчаливо и мислеха за тези петдесет милиарда години. Огъня мънкаше нещо в комина. От далече до тях достигнаха ударите на часовника на консерваторията, който отчиташе времето.

9

Максуел се събуди. Уп го разтърсваше за раменете.

— Един тук иска да те види.

Максуел отхвърли завивките, пусна крака на пода, опипа слепешката за панталоните си. Уп му ги подаде.

— Кой е той?

— Казвал се Лонгфелоу. Противен, надут господин. Чака те навън. Разбираш ли, не смее да стъпи в колибата, страхува се от зараза.

— Тогава да върви по дяволите — и Максуел се приготви пак да се пъхне в леглото.

— Не, не — запротестира Уп. — Хич не ме интересува. Не се обиждам. Нищо не може да ме развълнува.

Максуел се навря в панталоните си, пъхна крака в обувките и подритна в тях.

— Имаш ли представа кой е този човек?

— Никаква — отвърна Уп.

Препъвайки се, Максуел мина при пейката до стената, сипа вода от кофата в умивалника, наведе се и наплиска лицето си.

— Колко е часът?

— Седем и нещо.

— Мистър Лонгфелоу изглежда е бързал да ме види.

— Сега е навън, ходи нетърпеливо напред-назад.

Лонгфелоу наистина беше нетърпелив.

Щом Максуел излезе от вратата, той избърза към него и му подаде ръка.

— Професор Максуел — рече той, — толкова се радвам да ви открия. Не беше лесно. Казаха ми, че може да сте тук — той погледна колибата и дългият му нос леко се сбръчка, — и аз се възползвах.

— Уп — обясни Максуел спокойно — е мой стар, скъп приятел.

— Може би ще се поразходим — предложи Лонгфелоу. — Утрото е необикновено хубаво. Закусихте ли вече? Не, сигурно не сте.

— Много по-лесно ще е, ако ми кажете кой сте.

— От администрацията съм. Името ми е Лонгфелоу. Личен секретар съм на ректора.

— Тогава, точно вие сте човекът, когото искам да видя — рече Максуел. — Нужна ми е среща с ректора възможно най-бързо.

Лонгфелоу поклати глава:

— Веднага ще ви съобщя, че това е абсолютно невъзможно.

Тръгнаха в крак по пътеката, която водеше надолу към шосето. От гъстите кестени край нея бавно падаха и летяха към земята удивителни, лъскави жълти листа. Долу, до шосето, един клен пламтеше ален на синия фон на утринното небе. А далече в това небе се носеха ято патици, подредени във формата на буквата „V“.

— Невъзможно ли? — започна Максуел. — Звучи като окончателен отговор. Сякаш сте го обмисляли и сте стигнали до това решение.

— Ако желаете да разговаряте с д-р Арнолд — каза му студено Лонгфелоу, — има си съответните канали. Трябва да разберете, че ректорът е зает човек и…

— Разбирам всичко това — прекъсна го Максуел. — Разбирам и за каналния ред. Неизброими ограничения, молба, минала от ръка на ръка, и един разговор, за който ще знаят толкова много хора…