Читать «Под игото» онлайн - страница 243

Само ековете на урвите повърнаха гласа.

Рада се бе сгушила в един ъгъл, занемяла.

— Кураж, Радо — каза й Бойчо скръбно.

Тя му направи само знак с ръка, като че искаше да каже: „В Клисура ме достраша, самичка и отхвърлена. Сега не ме е страх с тебе да умра наедно, като ме обичаш… Ще видиш…“

Бойчо разбра героическия смисъл на тоя ням отговор и очите му овлажняха. Миговете минуваха.

Огнянов и Соколов, прилепени до стените, по начин да бъдат по-малко изложени, стискаха револверите си. Те хвърляха погледи към двете урви, от конто на всеки миг очакваха да им блъвнат гръмотевици.

Мина се една минута. Види се, това беше срокът, даден от Тосун бея.

Тогава запукаха пушки от западната урва, запукаха от възточната, запукаха от дола. Обсадените слушаха как пищят куршумите през отверстията на покрива, през дупките на зидовете и пляскат в камъните, па падат сплескани в краката им.

Балканският дол заехтя.

Изведнъж гърмежът утихна.

При всичката си продупченост, оградата даде заслона на троицата нещастници. Никой не беше закачен. Само Рада бе паднала в несвяст на земята. Куражът бе изменил на нещастната девойка. Забрадката й се бе свалила и черната й коса на вълни се разстилаше по рамото й в праха.

Навярно, вторият залп нямаше да се забави и Рада, легнала тъй, беше изложена на куршумите.

Огнянов се наведе, прегърна я и я премести в ъгъла, който беше най-потулен, и подложи под главата й вързопа. Той я побутна, но тя се не събуждаше, тя все лежеше несъзнателна и нечувствующа нищо, що става около й. И тогава, при вида на това прекрасно, побеляло, със склопени очи и избледнели устни лице, на тая нещастна мома, която бе свързала съдбата си с неговата и с която той трябваше да се раздели при адски мъчителните предчувствия за нейната участ, когато ръката му не ще вече да я защищава от тия зверове, отчаяна, нечовешка скръб се изобрази по лицето му.

— Мигар да я убия самичък? — помисли си той.

Понеже не приеха никакъв отговор от воденицата, нападателите се осмелиха повече, спуснаха се до по-долните камъняци и приближиха до дола. Воденицата по-тясно се стягаше отвред и мигът за решителните действия наставаше.

— Предай се, комита!

Отговор нямаше.

Веднага изплющяха град куршуми въз воденицата. Заедно с усилването на гърмежа и турците пристъпваха по-близу насам… Понеже воденицата продължаваше да мълчи, те дойдоха до убеждение, че скритият вътре бунтовник няма оръжие. Куршумите все плющяха в стените, настъплението взимаше формата на юрюш.

Турците се приближиха доста. Настана минутата. Огнянов беше изправен до единия прозорец; докторът до входа.

Те се спогледаха и всеки изпразни револвера си в доста сгъстената тълпа на неприятеля. Тоя внезапен отговор свали троица души на земята и издаде силата на воденицата. Турците видяха, че защитниците й са повече от един. Това ги посмути, но само за миг. Клисурските победители с рев се спуснаха към опасната ограда. Една част от урвите стреляше, други в отверстията на воденицата, за да не допусне на бранителите й да се покажат там и да гърмят въз нападающите. Настана истински юрюш.