Читать «Под игото» онлайн - страница 241

Огнянов му разправи с две думи случката.

— Тогава, брате, не те задържам — каза трогнато докторът.

Огнянов помисли малко, па каза тихо:

— После и друго има: Рада е моя — аз се венчах на последното си тръгване оттука с нея, венчах се… пред бога, и вместо пръстен клетви разменихме. Аз не мога да я оставя — разбираш? — и един път ако стигна благополучно до Влашко, ще я повикам да дели с мене бедност, голотия, страдания, от които състои животът на емигрантина… О, тя ще дойде с радост да сподели съдбата ми, както тука я споделяше… Тя е героиня в любовта си, докторе, и целия свят не давам за нейното сърце…

По докторовото лице се четеше възхищение.

— Ще тръгна, като се свечери, и още тая нощ ще се върна тука. И уверявам те: здрав и читав. Аз няма, не искам да умра, докторе, още, защото Рада е жива за мене и България не е освободена!…

XV. Среща

Докторът надничаше през дупката.

— Някой иде, Марийка! — каза той.

Огнянов устреми поглед също в дола.

— Не е Марийка. Марийка е по-дребна и със синьо облечена.

— Таз е в черно, носи вързоп.

— Рада! — извика Огнянов, като скокна.

И докторът скокна.

Огнянов се изправи цял на входа на воденицата и замаха с две ръце.

Рада, която от няколко време се луташе из камънаците да дири Бойча, сега го видя. Тя се спусна към него и след един миг беше във воденицата.

— Радке!

— Бойчо! Бойчо! — плачеше тя и едвам поимаше и притискаше главата му до бузите си.

Докторът присъствуваше, покъртен дълбоко, на тая сцена.

— Ами как си тука, Радке? — прибърза да попита Огнянов, като доби самообладание над чувствителността си.

— Писъмцето ти за доктора го предаде мене Марийка… Ах, Бойчо, защо ме измъчи? — казваше Рада, задяна от щастливи сълзи. — Ти не ми се сърдиш вече?… Ти нямаше право да ми се сърдиш… Ти знаеш, че няма причини…

— Прости ме, пиле, прости ме! — и Бойчо й целуваше ръцете. — Току-що ми откри Соколов заблуждението ми, то измъчи и мене страшно. Аз щях да сляза сам в града, да те моля да ме простиш… за тая жестокост… Аз съм бил недостоен за любовта на един ангел… Нали забравяш, Радке, нали прощаваш? — И Огнянов се взираше с възхищение във влажните й очи, пълни с прилив от блаженство и любов безконечна…

Но Рада изведнъж побеля като стена, оттегли се от Бойча и извика:

— Бягай, Бойчо! Аз забравих да ви кажа… Бягайте… Видели са те тука и турците идат! По-скоро, бягайте в планината! — повтаряше Рада уплашена…

— Как? — извика Соколов, като че не вярваше ушите си.

— Видяла те циганка и обадила, преди аз още да видя Марийка… Като идех, откъм лозята се спущаха сган башибозуци, па взеха и пътя за насам… Те за тебе идат, Бойчо. Ах, боже, забравих тозчас да кажа… Цял час изгубих, доде те дирех из дола… Другаде да се видим… Сега бягайте.

При всичкото му присъствие на духа, с което Огнянов се отличаваше в минути критически, това страшно известие, прието в мига на най-блажена радост, която му достави ненадейното виждане с девойката, сега още по-измиляла и по-пленителна, осветлена от героизма на любовта си, Бойчо остана поразен, той не можеше да вземе бързо решение. Той се чувствуваше безсилен на такава внезапна раздяла в минутата на най-въжделената среща. Такива скокове са потресающи. А между това миговете бяха драгоценни.