Читать «Под игото» онлайн - страница 244

— Докторе, ще се мре, прощавай навеки, брате — каза Бойчо.

— Прощавай, брате.

— Докторе, никой жив да не падне в ръце!

— Никой, Бойчо; аз имам още четири патрона; единия задържам за мене…

— Аз задържам два, докторе. — И Огнянов неволно се обърна към Рада. Тя все лежеше, но лицето й бе станало бяло като платно; из лявата страна на гърдите тихо бликаше струйка червена кръв и течеше на вади из диплите на роклята й… Един отплеснат куршум беше я ударил. Тя беше мъртва. Тя бе минала от несвяст във вечен сън.

Тогава Бойчо остави поста си, приближи я, коленичи, хвана студените й ръце и залепи дълга целувка на ледените й устни; после посипа с тях челото й, тия чудни любовни очи, и косата й, и раната й, дето застиваше кръвта. Каза ли й нещо, пошушна ли й в тая прощална целувка, рече ли й: Добро видение там, Радо! — не можа да се чуе от гърмежа отвън и от пляскането на куршумите вътре. Той я зави с мушамата си. Когато Бойчо се изправи, две струйки сълзи бяха се проточили по бузите му.

Но в тия сълзи беше цял океан от мъка…

Кой знае — може и известен дял от жежка благодарност към провидението!…

XVI. Гибел

През тая последня и няма прощавка, която трая само половина минута, Соколов един поддържаше сражението със стотина неприятели. Внезапно той се извърна и видя Рада… Тогава косата му настръхна, очите му запламтяха като на тигър и цял, без да се пази от нещо, показа се на входа, като напук на куршумите, па на най-чист турски език извика към ордата:

— Кучета крастави! Скъпо ще изплащате всяка капка българска кръв! — и изпразни револвера си.

Тълпата с нов бяс се устреми на непристъпната крепост, в която се преобърна разсипаната воденица. Един зверски рев, последван от нов дружен залп, процепи въздуха.

— Ах! — изпъшка докторът и изпусна револвера.

Един куршум му прониза дясната ръка. Неописуем ужас и отчаяние се изобрази по лицето му. Огнянов, който гърмеше в тълпата, също окървавеп вече, забележи това и попита:

— Страдаш, брате?

— Не, ами и последния патрон хвърлих, забравих…

— Имам още два в моя револвер, вземи… — каза Огнянов и подаде оръжието си на Соколова. — Сега нека видят как умира един български апостол!

Па като изтръгна големия ятаган из силяха на доктора, излезе из портата и се спусна в тълпата, като раздаваше ужасни удари наляво и надясно…

* * *

Подир половина час цялата орда, победоносна, свирепа, демонически весела, излазяше из дола с Огняновата глава, набучена на прът. Докторовият череп, раздробен на късове от ножовете (най-първия удар — от куршум — сам докторът си беше нанесъл), не можеше да послужи за трофей. Също Радината глава беше оставена — по политическа причина вече: Тосун бей беше по-хитър от Тъмрашлията.

Отзади носеха, натоварени на едни кола, убитите и ранените.

С дивашки викове сганта дойде в града. Той беше по-пуст и по-мълчалив от едно парясано гробище. На мегданя побиха трофея.

Само един човек се мяркаше там, като един призрак.

Той беше Мунчо.

Като позна главата на любимия си Русияна, той вторачи яростни, безумни очи в нея и изригна, в един дъжд от плюнки, една колосална попръжня против Мохамеда и султана.